Шестима ловци от племето на Хората на Ходещия Бог също изявиха желание да тръгнат с тях — най-вече от любопитство и за да половуват по пътя, защото ледът в протока беше започнал да се напуква много рано тази пролет, — затова в края на краищата те се отправиха на път с няколко лодки, тъй като по крайбрежието вече бяха започнали да се отварят канали.
Талириктуг и Силна с двете им деца предпочитаха да пътуват — също както четиримата ловци — в техния дълъг двоен каяк, но Асияюк беше твърде стар и твърде изпълнен с достойнство, за да гребе с веслата. Той седеше заедно с Науйя в средата на просторен, открит умиак, а двама млади ловци гребяха вместо него. Всички търпеливо чакаха умиака, когато нямаше достатъчно вятър за платната му, тъй като трийсетфутовата лодка возеше значителен запас от прясна храна и рядко им се налагаше да спират, за да ловуват или да ловят риба, освен ако сами не пожелаеха. По този начин успяха да вземат със себе си собствената им шейна каматик, за в случай че се наложеше да пътуват по суша. Инупиюк, ловецът от юг, също плаваше с умиака, както и шест кимик — кучета.
Макар Асияюк великодушно да беше предложил на Силна и децата да се возят в препълнения му умиак, тя му беше отвърнала с помощта на говорещата връвчица, че предпочита каяка. Талириктуг знаеше, че жена му никога няма да допусне някое от децата си — особено двумесечната Канеюк — в такава опасна близост до злобните кучета. Техният двегодишен син Туугак — „Гарван“ — не се страхуваше от кучетата, но в случая нямаше друг избор. Той седеше в каяка между Талириктуг и Силна. Бебето Канеюк (чието тайно сиксам йеуа име беше Арналук), лежеше в амутика — голяма качулка за пренасяне на бебета — на Силна.
Сутринта, в която потеглиха, беше студена, но ясна, и когато те се отблъснаха от каменистия бряг, останалите членове на племето на Хората на Ходещия Бог запяха прощалната си песен:
През втората нощ, преди да загребат и да заплават под платна по каналите сред ледовете, започващи от ангилак кикиктак, или „най-големия остров“ — който преди толкова много години Джеймс Рос беше нарекъл Земята на Крал Уилям, без да обръща внимание на факта, че когато местните жители му разказваха за него, не спираха да го наричат кикиктак, кикиктак, кикиктак — те спряха да лагеруват на по-малко от миля от лагера „Спасение“.
Талириктуг отиде там сам.
Той вече се беше връщал в лагера. Преди две лета, само седмица след като се роди Гарван, той и Силна бяха дошли тук. Не беше минала още и година, откакто мъжът, който Талириктуг беше някога, беше предаден, подмамен в засада и застрелян като куче, но вече почти по нищо не личеше, че неотдавна тук се е намирал лагер на повече от шейсет англичани. Всичките холандски палатки бяха изтръгнати и отнесени от вятъра, останали бяха само няколко замръзнали в чакъла парчета плат. Забелязваха се и каменни огнища и няколко подредени в кръг камъни, които бяха затискали палатките.
И кости.
Той беше намерил няколко дълги кости, части от изгризан гръбнак и само един череп — с липсваща долна челюст. Докато беше държал черепа в ръката си, се бе молил на Бог това да не е доктор Гудсър.
Беше събрал разпръснатите по брега и оглозгани от нанук кости и ги бе погребал заедно с черепа в един гроб, поставяйки сред камъните една намерена вилица, по обичая на Истинските хора и дори на Хората на Ходещия Бог, с които беше прекарал лятото — те изпращаха различни полезни инструменти и скъпи на сърцето на покойниците вещи в света на духовете заедно с мъртвите.
Докато поставяше вилицата върху камъните, той бе осъзнал, че инуит щяха да сметнат това за възмутително прахосничество на ценен метал.