Двамата се изкачиха по главния трап към жилищната палуба.
Тук беше доста по-светло. Крозиър осъзна, че дневната светлина най-после проникваше през престъновите илюминатори, прорязани в горната палуба. Кръглите стъкла бяха замъглени от леда, но за пръв път не бяха покрити със сняг или брезент.
Палубата изглеждаше празна. Всичките хамаци на моряците бяха прилежно сгънати и прибрани, масите висяха между гредите на тавана, морските им сандъци бяха подредени покрай стените. Огромната фрейзърова печка в центъра на носовата част на палубата беше тъмна и студена.
Крозиър се опита да си спомни дали господин Дигъл беше още жив, когато той, капитанът, беше примамен на леда и прострелян. За пръв път от дълго време той произнесе мислено това име — господин Дигъл.
„За пръв път от доста време мисля на своя език.“
Крозиър неволно се усмихна. „На своя език.“ Ако наистина съществуваше богиня като Седна, която управлява света, то истинското й име би трябвало да е Шибана ирония.
Безмълвната го побутна към кърмата.
Каютите на офицерите и столовата, в която надникнаха, бяха пусти.
Крозиър си чудеше кой е успял да се добере до „Ужас“ и да отплава с него на юг.
Девьо и хората му от лагера „Спасение“?
Той почти не се съмняваше, че господин Девьо и останалите са продължили на юг с лодките към реката Грейт Фиш.
Хики и неговите хора?
Заради доктор Гудсър той се надяваше, че е така, макар да не вярваше в тази възможност. Освен лейтенант Ходжсън, а Крозиър подозираше, че той не е живял дълго в тази група главорези, сред тях едва ли имаше човек, който да е способен да управлява „Ужас“, камо ли да открие път сред ледовете.
Оставаха само тримата мъже, които бяха напуснали лагера „Спасение“ с намерението да извършат преход по сушата — Рубен Мейл, Робърт Синклер и Семюъл Хъни. Можеха ли старшината на бака, марсовият старшина и ковачът да прекарат КНВ „Ужас“ на почти двеста мили в южна посока през лабиринта от канали сред ледовете?
Крозиър почувства замайване и леко гадене, когато в главата му изплуваха имената и лицата на мъжете. Той почти чуваше гласовете им. Той чуваше гласовете им.
Путурак беше прав: това място наистина беше обитавано от пийфиксак — призраците, които оставаха на земята, за да преследват живите.
На койката на Франсис Роудън Мойра Крозиър лежеше труп.
Доколкото можеха да са сигурни, без да палят фенери и да слизат в трюма или на третата палуба, това беше единственото мъртво тяло на борда.
„Защо е решил да умре в моята койка?“ — недоумяваше Крозиър.
Мъртвецът беше висок почти колкото Крозиър. По дрехите му — той беше умрял под одеялата, облечен в куртка и вълнени шапка и панталони, което беше странно, защото по всичко личеше, че са плавали през лятото — нямаше как да се установи самоличността му. Крозиър нямаше никакво желание да рови из джобовете му.
Дланите, голите китки и шията на мъжа бяха станали кафяви, мумифицирани и сбръчкани, но лицето му накара Крозиър да съжалява, че престъновите илюминатори пропускат толкова много светлина.
Очите на мъжа приличаха на кафяви стъклени топчета. Косата и брадата му бяха толкова дълги и разрошени, че беше напълно вероятно да са продължили да растат много месеци след смъртта му. Устните му се бяха сбръчкали дотолкова, че почти не се забелязваха и заради свиването на лицевите мускули се бяха отдръпнали, оголвайки зъбите и венците.
Точно зъбите създаваха най-ужасно впечатление. Предните, които не бяха опадали от скорбута, бяха жълти, много широки и невероятно дълги — поне три инча, — сякаш бяха продължили да растат, както зъбите на зайците или плъховете растат, докато не се изтъркат от гризането на нещо твърдо или не се изкривят и не се забият в гърлото на животното.
Зъбите на мъртвеца бяха наистина невероятни, но Крозиър ги гледаше под ясната, сивкава сумрачна светлина, която проникваше през илюминаторите на някогашната му каюта. Това, осъзна той, не е първото невероятно нещо, което бе видял или преживял през последните няколко години. Подозираше, че няма и да е последното.
Да вървим — даде знак той на Безмълвната. Не искаше да разменят мисли тук, където всичко ги слушаше.
Наложи му се да използва пожарната брадва, за да си проправи път през заключения и закован главен люк. Без да си задава въпроса кой и защо е запечатал люка — и дали трупът в каютата му е бил все още жив човек, когато люкът е бил запечатан над него, — той захвърли брадвата настрани, изкатери се на горната палуба и помогна на Безмълвната да се качи по трапа.