Рей Бредбъри
Ужасният палеж в Имението
Вече близо половин час се криеха при къщичката на вратаря. Бутилка от най-доброто обикаляше от ръка на ръка. След като към шест вечерта вратарят най-сетне бе отнесен в леглото, мъжете се промъкнаха по пътеката към огромната къща, във всеки прозорец на която имаше светлина.
— Това е мястото — рече Риърдън.
— По дяволите, какво искаш да кажеш с това? — викна Кейси. — Цял живот го гледаме — добави по-тихо.
— Вярно е, но откакто почнаха Бедите, започна да изглежда съвсем различно — каза Кели. — Като играчка в снега.
Точно такава я виждаха всичките четиринайсетима — огромна игрална площадка, разположена на полегатите склонове в пролетната вечер.
— Носиш ли кибрит? — попита Кели.
— Нося ли… а бе ти за какъв ме мислиш?!
— Просто питам дали носиш, само това.
Кейси затършува из джобовете си. Накрая изруга.
— Не нося.
— Ох, голяма работа — обади се Нолън. — Ще намерим кибрит вътре. Ще им заемем няколко клечки. Хайде.
Тимълти се подхлъзна и се просна насред пътя.
— Господи, Тимълти, къде ти е чувството за романтика? — възкликна Нолън. — В разгара на голямото Великденско въстание всичко трябва да се прави, както си му е редът! Искаме след години в кръчмата да разказват за Ужасния пожар в Имението, нали тъй? Падане по гъз в снега не подхожда много на картина от едно Въстание, не мислиш ли?
Тимълти стана, представи си картината и кимна.
— Ще внимавам с маниерите си.
— Тихо! Стигнахме! — викна Риърдън.
— Исусе, стига си говорил неща като „Това е мястото“ и „Стигнахме“! — възкликна Кейси. — Всички я виждаме проклетата къща. И сега какво ще правим?
— Да я унищожим? — неуверено предложи Мърфи.
— Ох, толкова си тъп, че чак ужас — рече Кейси. — Разбира се, че ще я унищожим, но първо… чертежи и планове.
— В кръчмата на Хики изглеждаше съвсем просто — обади се Мърфи. — Просто щяхме да направим проклетото място на пух и прах. Като гледам как жена ми става по-дебела и от мен, и аз имам нужда да направя нещо на пух и прах.
— А според мен — каза Тимълти и отпи от бутилката, — трябва да почукаме на вратата и да поискаме разрешение.
— Разрешение! — възкликна Мърфи. — Няма да мога да понеса да те гледам как бягаш презглава. Ние…
Внезапно отворилата се врата го прекъсна.
Някакъв мъж погледна навън.
— Ще ви бъда благодарен, ако говорите малко по-тихо — рече учтиво той. — Стопанката спи, преди да тръгнем за Дъблин, и…
Уловени в плен на ярката светлина, мъжете примигнаха изненадано и отстъпиха, заповдигаха шапки.
— Вие ли сте, лорд Килготън?
— Аз съм — отвърна мъжът на прага.
— Ще говорим по-тихо — прелюбезно се усмихна Тимълти.
— Молим за извинение, ваша светлост.
— Много мило от ваша страна — отвърна Негова светлост. И вратата се затвори тихо.
Всички ахнаха.
— „Молим за извинение, ваша светлост“. „Ще говорим по-тихо, ваша светлост“! — Кейси се плесна по челото. — Какви ги дрънкаме? Защо някой не хвана вратата, докато беше отворена?
— Свариха ни неподготвени, затова. Изненада ни, точно както правят проклетите големци. Искам да кажа, не правим нищо нередно, нали?
— Е, говорихме на малко по-висок глас — призна Тимълти.
— На по-висок глас, по дяволите! — възкликна Кейси. — Проклетият лорд се появи и се измъкна от лапите ни!
— Ш-ш-ш, по-тихо! — рече Тимълти.
Кейси сниши глас.
— И тъй, промъкваме се до вратата и…
— Вижда ми се безсмислено — каза Нолън. — Той вече знае, че сме тук.
— Промъкваме се до вратата — повтори през зъби Кейси — и я разбиваме…
Вратата се отвори отново.
Лордът, същинска сянка, погледна към тях.
— Всъщност какво правите тук? — попита той с тихия, търпелив, крехък глас на старец.
— Ами, ето как стоят нещата, ваша светлост… — започна Кейси, но млъкна и пребледня.
— Дойдохме — изтърси Мърфи, — дойдохме… да изгорим Имението!
Негова светлост се взира известно време в мъжете и в снега, ръката му продължаваше да държи дръжката на вратата. Затвори очи за момент, помисли, победи тихомълком трепването на двата си клепача, след което рече:
— Хмм. В такъв случай ще е най-добре да влезете.
Мъжете казаха, че би било чудесно, страхотно, много добре, и вече се канеха да влязат, когато Кейси закрещя:
— Чакайте! — Обърна се към стареца на прага. — Ще влезем, когато влезем във форма и сме готови.
— Много добре — отвърна старецът. — Ще оставя вратата притворена и когато решите, заповядайте. Ще бъда в библиотеката.