— Бог да ви благослови — рече старият лорд Килготън. — В кухнята ще има студена закуска, можете първо да се отбиете там. Сигурно ще сте гладни, тежка работа ви чака. Е, значи до утре вечер в осем? Дотогава ще заведа лейди Килготън на хотел в Дъблин. Не бих искал да разбере толкова рано, че домът й вече не съществува.
— Господи, вие сте истински християнин — промърмори Риърдън.
— Е, да не приказваме много-много за това — предложи старецът. — Аз вече го смятам за свършено, а никога не мисля за миналото. Господа.
Той стана. И пое към коридора, подобно на някакъв стар пастир-светец, след когото се събра разпръсналото се стадо.
Почти бяха стигнали вратата, когато лорд Килготън видя нещо с крайчеца на замъгленото си око и спря. Върна се и застана замислено пред един голям портрет на италиански благородник.
Колкото повече го гледаше, толкова повече очите му започнаха да потрепват. Устните му се размърдаха безмълвно.
Накрая Нолън не издържа.
— Какво има, ваша светлост?
— Просто си мислех — отвърна лордът. — Обичате Ирландия, нали?
— Господи, че разбира се! — отвърнаха всички. — Иска ли питане?
— И аз така — каза меко старецът. — А обичате ли всичко, което е в нея, на нейна земя, наследството й?
— Че то си е повече от ясно! — рекоха всички.
— Тогава се безпокоя ето за какви неща. Този портрет е от Ван Дайк. Той е много стар, много добър, много важен и много скъп. Той, господа, е част от националната художествена съкровищница.
— Така ли! — И всички се скупчиха пред портрета, за да го огледат по-добре.
— Ах, Боже мой, какъв шедьовър — въздъхна Тимълти.
— Съвсем като истински — каза Нолън.
— Забелязвате ли как малките му очи непрекъснато те следят? — попита Риърдън.
— Страхотно — казаха всички.
И понечиха да продължат, но Негова светлост отново се обади:
— Нали разбирате, че това съкровище всъщност не принадлежи нито на мен, нито на вас, а на целия народ? Давате ли си сметка, че ще бъде завинаги изгубено утре вечер?
Всички ахнаха. Изобщо не си бяха дали сметка.
— Господ да не дава — възкликна Тимълти. — Не можем да допуснем това!
— Първо ще го изнесем — каза Риърдън.
— Чакайте малко! — викна Кейси.
— Благодаря, но къде ще го сложите? — попита Негова светлост. — Оставите ли го навън, вятърът ще го разкъса на парчета, дъждът ще го измокри, градушката ще го надупчи. Не, може би е по-добре да изгори бързо…
— Нищо подобно! — отсече Тимълти. — Аз лично ще го прибера в дома си.
— А когато всичко това свърши, ще върнете ли този безценен дар на Изкуството и Красотата на новото правителство? — попита Негова светлост.
— Ъъъ… да, точно така ще направя — рече Тимълти.
Кейси оглеждаше огромното платно.
— Колко тежи това чудовище?
— Предполагам, някъде между трийсет и четирийсет килограма — немощно отвърна старецът.
— Двамата с Бранахън ще го отнесем това проклето съкровище — каза Тимълти. — А ако се наложи, ще помагаш и ти, Нолън.
— Идните поколения ще са ви благодарни — отбеляза Негова светлост.
Продължиха по коридора и лордът спря пред две други картини.
— Това са две голи…
— Съвсем голи! — съгласиха се всички.
— От Реноар — завърши старецът.
— Французин ли ги е правил? — попита Руни. — Да ме прощавате за израза.
— Съвсем френски изглеждат — отбелязаха всички.
Последваха много ръчкания и настъпвания.
— Струват няколко хиляди фунта — каза старецът.
— Не се и съмнявам — рече Нолън и посочи. Кейси го плесна по пръста.
— Аз — обади се Блинки Уотс, рибешките му очи бяха насълзени зад дебелите му очила, — бих искал да приютя у дома двете френски дами. Ще взема по едно съкровище на изкуството под мишница и ще ги окача над леглото.
— Прието — с благодарност рече лордът.
Стигнаха до друга, още по-грамадна картина, на която всякакви чудовищни хора-зверове мачкаха плодове и пищни като любеници жени. Всички проточиха вратове, за да прочетат месинговата табелка отдолу — „Залезът на боговете“.
— Залез, как пък не — рече Руни. — Повече ми прилича на началото на страхотен следобед!
— Мисля, че в името и темата е заложена ирония — отбеляза старецът. — Обърнете внимание на смръщеното небе, ужасните фигури в облаците. Боговете не осъзнават, че в разгара на вакханалията Страшният съд ще се стовари отгоре им.
— Не виждам нито църква, нито момичешки свещеници в облаците — обади се Блинки Уотс.
— По онова време е имало друг вид Страшен съд — каза Нолън. — Всеки го знае.