— Двамата с Туохи ще отнесем демоните у нас — предложи Фланъри. — Нали, Туохи?
— Дадено!
И продължиха нататък, спираха от време на време като на обиколка на музей, и всеки поред изрази желание да отнесе у дома през снеговалежа Дега, скица на Рембранд или маслена картина на някой от големите холандски майстори. Накрая стигнаха до един доста зловещ портрет на мъж, окачен в една тъмна ниша.
— Портрет на моя милост, дело на Нейна светлост — промърмори старецът. — Оставете го тук, ако обичате.
— Да не искате да кажете, че желаете да бъде унищожен при Палежа? — ахна Нолън.
— А сега следващата картина… — продължи нататък старецът.
Накрая обиколката свърши.
— Разбира се, ако наистина смятате да спасявате неща, в къщата има десетина изключителни вази от династия Мин…
— Ще бъдат изнесени — каза Нолън.
— Персийски килим при стълбището…
— Ще го навием и ще го предадем на Дъблинския музей.
— И кристалният полилей в голямата трапезария.
— Ще бъде скрит, докато Бедите не отминат — въздъхна уморено Кейси.
— Е, добре тогава. — Старецът се ръкува с всеки поотделно. — Сигурно няма да е зле да започнете още сега, не мислите ли? Имам предвид, очаква ви наистина тежка работа по спасяването на националните богатства. Мисля, че ще подремна пет минути, преди да се преоблека.
И старецът се качи на втория етаж.
И остави бойците да мигат след него, зашеметени и самотни в залата долу.
— Кейси — каза Блинки Уотс, — да ти е минавало през пилешкия мозък, че ако не беше забравил кибрита, нямаше да ни чака цяла нощ здраво бачкане?
— Господи, къде е чувството ти за гъзтетика? — викна Риърдън.
— Млъквайте! — сряза ги Кейси. — Добре. Фланъри, хващай от единия край „Залеза на боговете“. Туохи, отиди от другата страна, където девицата получава каквото там от бога. Така! Вдигайте!
И боговете се вдигнаха във въздуха и се зареяха лудо.
Към седем вечерта повечето картини бяха изнесени и натрупани в снега в очакване да бъдат помъкнати в различни посоки, към различни къщета. В седем и петнайсет лорд и лейди Килготън излязоха и Кейси бързо събра тайфата пред купчината картини, та милата дама да не види с какво са се заели. Момчетата приветстваха автомобила, докато минаваше покрай тях по алеята. Лейди Килготън им махна болнаво с ръка.
От седем и половина до десет по една и по две бяха изнесени останалите картини.
Когато всички платна с изключение на едно бяха изнесени, Кели застана пред полутъмната ниша, разтревожен за неделния портрет на стария лорд, направен от лейди Килготън. Сви рамене, реши в полза на хуманизма и отнесе картината в нощта.
В полунощ лорд и лейди Килготън се върнаха с гостите и откриха единствено многобройни следи в снега на мястото, където Фланъри и Туохи бяха влачили скъпоценната си вакханалия, където Кейси с пъшкане бе оглавявал парада на Ван Дайк, Рембранд, Буше и Пиранези и където Блинки Уотс радостно бе помъкнал през гората двата голи портрета на Реноар.
Вечерята завърши към два часа. Лейди Килготън си легна, удовлетворена от обяснението, че картините са пратени накуп за реставрация.
В три сутринта лорд Килготън все още седеше буден в библиотеката, сам сред празни стени, пред студената камина, с увит около врата шал и чаша бренди в слабо треперещата ръка.
Към три и петнайсет паркетът тихо заскърца, раздвижиха се сенки и ето че на вратата на библиотеката се появи Кейси с шапка в ръка.
— Псст! — тихо повика той.
Задрямалият лорд примигна и промълви:
— О, Боже. Нима е време да тръгваме?
— Не, чак утре вечер — отвърна Кейси. — А и във всеки случай не вие заминавате, а те се връщат.
— Те? Вашите приятели ли?
— Не, вашите. — И Кейси му направи знак да го последва.
Старецът се остави да бъде изведен през коридора и да погледне през предната врата към дълбокия кладенец на нощта.
Там, подобно на измръзнала Наполеонова армия от уморени, нерешителни и деморализирани мъже, стоеше смътно различима група познати лица, отрупани с картини — картини, подпрени на краката им, картини на гърбовете, картини, удържани в снега от треперещи, побелели от паника ръце. Ужасно мълчание цареше сред мъжете. Изглеждаха безпомощни, сякаш са тръгнали на славна война, а някакъв друг, непознат дотогава враг ги е издебнал тихомълком в гърба. Непрекъснато се озъртаха назад към хълмовете и града, сякаш всеки момент самият Хаос щеше да пусне адските си псета срещу тях.
— Риърдън, ти ли си това? — нервно повика Кейси.
— Че кой друг, дявол да го вземе! — викна един глас.
— Какво искат? — попита старецът.