— Не става въпрос какво ние искаме, а какво вие бихте могли да поискате от нас — отвърна нечий глас.
— Ето какво — обади се друг глас, който се приближаваше, докато на светлото не излезе Ханахън. — Ваше благородие, след като преценихме всички аспекти, решихме, че вие сте такъв чудесен джентълмен, че…
— Че няма да подпалваме дома ви! — извика Блинки Уотс.
— Млъкни и остави човека да говори! — сгълчаха го неколцина.
Ханахън кимна.
— Именно. Няма да подпалваме дома ви.
— Но вижте сега, аз съм напълно подготвен — рече лордът. — Всичко може съвсем лесно да се изнесе.
— Приемате нещата прекалено несериозно, да ме прощавате за израза, ваша светлост — каза Кели. — Лесно е за вас, но не и за нас.
— Разбирам — промълви старецът, макар нищичко да не разбираше.
— Излиза, че всички ние си докарахме проблеми през последните няколко часа — рече Туохи. — Някои с дома, други с транспорта и местенето, ако ме разбирате. Кой ще обясни пръв? Кели? Не? Кейси? Риърдън?
Никой не заговори.
Накрая Фланъри въздъхна и пристъпи напред.
— Значи стана така… — започна той.
— Да? — подкани го любезно старецът.
— Ами, двамата с Туохи като последните глупаци помъкнахме през гората голямата картина, „Залезът на боговете“. И бяхме минали две трети от мочурището, когато започнахме да затъваме.
— Без сили ли останахте? — поинтересува се лордът.
— Затъвахме, ваше благородие, просто затъвахме, в земята — обясни Туохи.
— Мили Боже! — възкликна лордът.
— Можете да го кажете отново, ваша светлост — рече Туохи. — Заедно с Фланъри и онези богове-демони сигурно сме тежали поне двеста и петдесет кила, а тресавището е доста несигурно, ако изобщо може да е друго. И колкото повече вървяхме, толкова повече затъвахме, а аз едва не се разпищях, защото се сетих за онези сцени от старата история, дето Баскервилското куче или някакъв подобен звяр гони героинята в блатото, как тя затъва и съжалява, че не е пазила диета, ама вече е късно, и после на повърхността излизат мехурчета. Всичко това направо ми стегна гърлото, ваша светлост.
— И после? — поинтересува се лордът, явно усетил, че трябва да попита нещо.
— И после — отвърна Фланъри — просто излязохме от блатото и оставихме проклетите богове в техния залез.
— Насред блатото? — малко огорчено попита възрастният мъж.
— О, покрихме ги… искам да кажа, омотахме ги с шаловете си. Боговете не умират два пъти, ваша светлост. Хей, чухте ли това, момчета? Боговете…
— Ох, я млъквай! — викна Кейси. — Ама че тъпаци. Защо не измъкнахте проклетия портрет от тресавището?
— Помислихме, че няма да е зле да вземем още две момчета да помогнат…
— Още двама! — викна Нолън. — Това са четирима души, че и парцел богове! Ще потънете два пъти по-бързо, че и мехурчета ще има, тъпанари такива!
— Уф! — възкликна Туохи. — Изобщо не помислих за това.
— Трябва да се помисли веднага — каза старецът. — И може би неколцина от вас да сформират спасителен екип…
— Направено е, ваша светлост — прекъсна го Кейси. — Боб, двамата с Тим тичайте да спасявате езическите божества.
— Нали няма да кажеш на отец Лиъри?
— Отец Лиъри, задникът ми. Изчезвайте!
Тим и Боб се понесоха в тръс.
Негова светлост се обърна към Нолън и Кели.
— Виждам, че и вие сте върнали доста голяма картина.
— Е, поне успяхме да я донесем на стотина метра от вратата, сър — каза Кели. — Предполагам, че се питате защо я връщаме?
Очертаваше се дълъг разговор на студа и старецът отиде да си вземе палтото и вълнената шапка.
— Да, подобно натрупване на съвпадения ме кара да се замисля.
— Заради гърба ми — обясни Кели. — Сряза ме на няма и петстотин метра по главния път. Обажда се от пет години, понякога са направо Христови мъки. Стегне ли ме, започвам да кихам и падам на колене, ваша светлост.
— И аз съм страдал от подобно нещастие. Сякаш някой забива шип в гръбнака ти. — Старецът внимателно докосна гърба си, спомняше си претърпяното; всички заохкаха и закимаха съчувствено.
— Христови мъки, както казах — рече Кели.
— Напълно разбирам защо не сте успели да завършите пътуването си с тежката рамка — каза старецът. — И още по-похвално е, че сте успели да върнете обратно тази чудовищна тежест във вашето положение.
Чул описанието на тежкия си хал, Кели незабавно се изпъна и грейна.
— Дребна работа. Бих го направил отново, само да не ме въртяха кокалите над гъза, да ме прощавате за израза, ваша светлост.
Но Негова светлост вече бе насочил своя любезен, макар и треперлив сиво-синкав нефокусиран поглед към Блинки Уотс, който държеше под двете си мишници по една гола дама на Реноар, подобно на някакъв перчещ се женкар.