— Боже, аз нямах проблеми с тресавища или с гърба. — Уотс започна да тъпче земята, за да покаже как се е връщал към дома си. — Стигнах до нас точно за десет минути, втурнах се към леглото и започнах да окачвам картините на стената, обаче жена ми ме издебна отзад. Да ви се е случвало жена ви да ви издебва отзад, ваша светлост? И просто да си стои там, без да казва нито дума?
— Май си припомням нещо подобно — промърмори старецът, опитваше се да си спомни дали наистина е имало подобно нещо; кимна, сякаш няколко спомена бяха минали през замъгления му ум.
— Е, ваша светлост, нима ще отречете, че няма мълчание като женското? И няма друго стоене като това жена да ти се изтъпанчи като Стоунхендж. Средната температура в стаята падна толкова бързо, че получих полярно сътресение, както го наричаме у дома. Не смеех да се обърна да погледна Звяра, или дъщерята на Звяра, както я наричам от уважение към майка й. Но накрая я чух как поема дълбоко дъх и издиша много студено и спокойно, като пруски генерал. „Тази жена е гола като сойка“ и „Тази е сурова като вътрешността на мида при отлив“, така каза.
„Но това са изследвания на натурата от прочут френски художник“ — обясних аз.
„Господи, прибери си вересиите! Френски! — викна тя. — Поли до половината на задника — френски! Деколтета до пъпа — френски! Мляскане и смукане — в мръсни романи — френски! А сега ми идваш вкъщи и искаш да заковеш «французойки» по стените! Защо не смъкнеш Разпятието и не окачиш голата жена вместо него?“ И тъй, ваша светлост, просто си затворих очите и се замолих ушите ми да окапят. „Това ли искаш да гледат момчетата ни, преди да заспят?“ — викна тя. Следващото, което помня, бе как вървя по пътя обратно. И ето ме тук с голите миди, ваша светлост, да ме прощавате, благодаря и тъй нататък.
— Наистина изглеждат необлечени. — Старецът разглеждаше картините в ръцете му, сякаш му се искаше да открие всичко онова, което бе казала жената на Блинки. — Като ги гледам, винаги се сещам за лято.
— Може би от седемдесетия ви рожден ден нататък, ваша светлост. А преди това?
— О, да, да… — При мисълта за полузабравен разврат в окото на стареца блесна искрица.
След като престана да се рее, погледът му спря върху Банък и Тулъри в самия край на обърканата и скупчена като в кошара тълпа. Зад всеки от тях се издигаше по една грамадна картина, която ги превръщаше в джуджета.
Банък бе мъкнал своята до дома си само за да открие, че не може да провре проклетията нито през вратата, нито през прозореца.
Тулъри бе успял да вкара картината през вратата, но жена му казала, че ще станат за смях в селото — с Рубенс за половин милион паунда на стената и без нито една крава!
Такъв бе общият резултат от дългата нощ. Всеки си имаше своята страшна, смразяваща и ужасяваща история, и всеки я разказа рано или късно. А когато завършиха, студеният сняг започна да се сипе сред героичните членове на местното крило на ИРА.
Старецът премълча. И без това всичко се виждаше тъй ясно, както бледата пара от устите им. Накрая тихо отвори предната врата и имаше благоприличието да не кимне и да не посочи с ръка.
Бавно и мълчаливо те минаха покрай него като покрай познат учител от старото училище, след което ускориха крачка. Така потече върналата се в коритото си река, Ковчегът, опразнен преди Потопа, а не след него. Край лорда се понесоха животни и ангели, пламтящи голи красавици, парещи дланите, благородни богове, размахващи криле и риещи с копита. Очите на стареца ги следваха нежно и устните му мълчаливо назоваваха всяко платно — Реноар, Ван Дайк, Лотрек и тъй нататък, докато не дойде ред на Кели. Когато той мина покрай лорда, усети докосването му.
Кели изненадано се обърна.
Старецът се взираше в малката картина под мишницата му.
— Това моят портрет ли е?
— Самият той.
Старецът впери поглед в Кели, после в картината, и накрая се обърна към снежната нощ.
Кели леко се усмихна.
С тихи като на крадец стъпки изчезна в тъмното. Миг по-късно се чу смехът му и Кели се върна с празни ръце.
Старецът стисна ръката му и затвори вратата.
После се обърна, сякаш вдетиненият му ум бе забравил за станалото, и затътри крака по коридора. Шалът висеше на тънките му рамене като лека умора. Тълпата тръгна след него и скоро в лапите на всеки имаше по чаша. Лорд Килготън примигваше към картината над камината, сякаш се мъчеше да си спомни коя бе висяла там — „Разграбването на Рим“ или „Падането на Троя“? После усети погледите и се обърна към наобиколилата го армия.