Не би ли моглa да бъде наречена планетата ни като цяло „единен организъм“? Опитай се да си представиш какво е представлявала Земята преди и след появата на живота върху нея. Ако я погледне отстрани, някой би могъл да каже, че животът я е обезобразил, променяйки нейната атмосфера, океани и повърхност. Той я е обсебил като раково образувание, чийто клетки се размножават до безкрай. Каква може да бъде защитата от този противоречащ на законите на развитие на останалата материя във Вселената процес? Появата на сила, съществуването на която има за цел да унищожи живота на Земята. Негово Величество Човекът. Човекът, с осъзнат стремеж към самоунищожение, на който въпреки всичко не може да устои. Но и той има едно слабо място: като част от самия живот, той е уязвим към защитните средства на живата материя — все по-разнообразните заболявания, чиито брой расте успоредно с нарастването на човешката напаст. На свой ред обаче, човекът е въоръжен с разума си, който му позволява да оцелее в тази безмилостна борба. Същият този разум обаче, изглежда вече го кара да „хапе ръката, която го храни“, провеждайки опити като този, за който се готвим, което опасявам се, няма да ни се размине току тъй. Може би така открехваме вратата към нашия свят на Нещо, което би могло да го унищожи, дори по простата причина, че е несъвместимо с него? Е, какво ще кажеш за всичко това? Трябва да привършвам. Не знам с колко време разполагам. Разчитам ли на теб?!
На вратата се почука. Пинкърсън погледна часовника си, на чийто екран проблясваха цифрите нула, нула и пет. Този път той бързо стана и с рязко движение отвори вратата. Там нямаше никой.
Пинкърсън се събуди от шума на пристигащите хеликоптери, облече се набързо и излезе вън. Операцията се проведе с типичната за военните педантичност. След около час всичко бе събрано и започна последното преброяване. Странно, но броят на хората със сигурност не отговаряше на този от списъка. Ето. Липсваше Войтех. Не ги оставиха дълго да се питат какво е станало. След няколко минути командирът на спасителния отряд обяви, че трупът му е бил намерен от селяни, изхвърлен край реката и попита кога е бил видян за последен път.
— Искате да кажете, че е паднал от терасата?! Не не мен тия! — истерично извика Филип. — Тази нощ изобщо не спах, така че щях да го чуя да излиза! Какво сте направили с него, гадове?! — почти през сълзи изкрещя той.
— Моля, овладейте се — сухо каза командирът.
— И това почукване… — нареждаше Филип.
— Какво почукване? — внимателно го попита Пинкърсън.
— Мисля, че се побърквам… Точно пет минути след полунощ… Погледнах си часовника.
— Някой друг…? — смаяно попита Пинкърсън.
Няколко ръце колебливо се вдигнаха, преди стреснатият поглед на командира да се спре на Пинкърсън.
— Вие ли сте отговорникът? — попита той.
— Да, но…
— Нямаме време за това сега — прекъсна го командирът. — Всички по машините!
Естествено, никой не можа да приеме съдържанието на писмото. Генералът се позова на мнението на експертите, което гласеше, че този текст е плод на въображението на един развиващ психично заболяване човек. Те дори допуснаха, че Пит, чието истинско име Пинкърсън така и не научи, бе извършил двойно убийство, вследствие на маниакалното си поведение. Макар тази версия, меко казано, да изглеждаше съшита с бели конци, колкото по-далеч отплуваха дните на случилото се, толкова по-трудно ставаше за Пинкърсън да определи собственото си отношение към дадената от Пит шокираща, но засега единствена хипотеза относно причината за станалото. Той откровено си призна, че го е страх до смърт от това да приеме всичко в писмото за истина. В дните, когато това чувство надделяваше, той си налагаше да мисли за това как ще продължи да живее своя нормален живот след завръщането си у дома. Но понякога, особено нощем, му се струваше, че сенките от близкото минало неистово се опитват да изплуват от кошмарните му сънища, защото се чувстваха все по-силни и готови да нахлуят в реалния свят. Той често се будеше разтреперан, тъй като му се бе сторило, че отново е чул зловещото почукване по вратата. В такива нощи, той слушаше радио до зори или с неохота прибягваше до хапчетата за сън.
След известно време, сравнението с останалите членове на екипа го убеди, че се чувства по-добре и е преодолял все още крайно невротизираното, граничещо с параноя състояние на някои от тях. Никой от групата не знаеше за съдържанието на писмото, а и Пинкърсън сметна, че само ще им навреди, ако го разкрие, имайки предвид собственото си противоречиво отношение към него. На това решение донякъде го наведоха и разговорите с военните, често клонящи от уговорка към прикрита заплаха. Не, не се страхуваше от тях. Просто искаше да приключи с всичко това.