Но може би Жицата щеше да стои и по-дълго пред чудния дар на съдбата, може би той нямаше да се мръдне до настъпването на вечерта от мястото си, ако по едно време не чу зад гърба си един глас, който го опомни мигом.
— Какво правиш бе? Ти още ли си тука? — извика изневиделица една висока жена с искрящи зли очи, като се приближи до смаяния човек, и сама отстъпи назад, изумена от това, що се откри пред погледа й.
— Какви са тия яйца? Отде си взел тия яйца? — попита жената, а Жицата се гушеше в яката на палтото си, сякаш очакваше да мине над главата му някакъв неизбежен удар.
— Че де да знам… Намерих ги тук в двора… — заекваше той и лицето му ставаше ту червено, ту жълто.
— Лъжеш! — съскаше жената. — Казвай отде си взел тия яйца! Ох, божичко, отрови ми живота тоя човек с неговите скришни работи!
— Ама… ама… — мъчеше се да проговори Жицата.
— Млък! — кресна високата жена и в същия миг се чу един глух плясък, подобен на оня, който се явява при изтупване на добре натъпкана бродирана възглавничка.
Освободен от кошмара на дългоочаквания удар, бедният обущар изпъна шията си и се изкашля някак неестествено, като по тоя начин искаше да каже, че всичко е минало незабелязано, сиреч само между четири очи.
В същото време пък Зойка — тъй се казваше съпругата — грабна тежката кошница от земята и я понесе към къщи с оня тържествен израз на лицето, който озарява победителя още в първата минута след заграбването на достойно спечеления трофей. Когато стигна до чешмата, в нейната глава проблясваше вече мисълта да опита вкуса на яйцата. Ала за нещастие тъкмо в тоя миг се отвори пътната врата и вътре в двора влезе една от съседките с румено лице и с тежки чехли на краката.
— У-у-у, и у вас ли е дошла тая напаст! — извика съседката и пребледня, като видя жената на обущаря с кошницата в ръка.
— Каква напаст? — попита Зойка.
— Каква напаст ли? Та вие да не сте глухи? Целият град само за това говори. Също такава кошница оставили и пред вратата на отец Йероним. Глътнали си езика хората — не знаят магия ли е, що е!
Като чу думата „магия“, Зойка изпадна в суеверен ужас и коленете й се подкосиха. Тя остави кошницата с яйцата, приближи се до съседката си и рече тихо:
— Какво думаш, Нанчовице?
— Ох! — мълвеше съседката, която не можеше да дойде на себе си от внезапно връхлетялата я уплаха.
— Какво има? Говори де! — настояваше жената на обущаря.
— Нали ти казах — говореше с мъка дошлата. — Тръгнал вчера отец Йероним за черква и гледа — пред вратата му една кошница с яйца. Гледа човекът и се чуди. Връща се в къщи и пита каква е тая работа — зер, де да знае, може и попадията да е оставила кошницата. Добре, ама излиза, че никой нищо не знае за тая кошница. Както и да е, прибрали я хората, няма да я оставят да им стои така пред вратата. Ха сега иди ги виж. Като че умряло има в къщата им.
При тия думи лицето на Зойка се изкриви и погрозня, от очите й попадаха остри иглици. Тя издигна мършавата си ръка и замахна по посоката, където стоеше нейният съпруг.
— Проклетнико! — изкрещя в изстъпление тя и устата й останаха отворени, без да може да каже нещо повече.
Жицата се бе изплъзнал навреме от лапите на жена си, понеже бе усетил, че ще трябва да отговаря и за кошницата на отец Йероним.
Той вече седеше в схлупеното си дюкянче и чукаше с юнашка сила някакви изсъхнали октоподи, които приличаха много на обущата на общинския писар.
Така, драги читателю, в две различни къщи на града, където живееха различни по нрав и положение хора, се случиха две съвсем еднакви събития. Макар и твърде необикновени, тия събития щяха да си отминат като всички житейски случки, ако не бяха взели съвсем неочаквано епидемичен характер.
Да, на третия, на четвъртия, на петия ден се появиха също такива кошници с яйца и в други къщи: у съдията, у аптекаря, у агронома. И после, през следващите дни, всяка сутрин изникваше по една нова кошница, а заедно с нея — и по една нова тревога.
Отначало тия свръхестествени явления предизвикваха, както видяхме, само недоразумение и едно неприятно чувство. Ала лека-полека изненадата се превърна в страх, който по-късно пък премина в истински ужас.