Дороти Сейърс
Ужасяващата история за човека с медните пръсти
Клубът на еготистите е едно от най-гостоприемните места в Лондон. Там можеш да отидеш, за да разкажеш странния сън, който си сънувал снощи, или пък да оповестиш какъв добър зъболекар си намерил. Ако искаш, можеш да пишеш писма, стига да имаш нрава на Джейн Остин, защото там няма зала за тихи занимания, а би било нарушение на клубните правила да се покажеш зает или погълнат от нещо, когато друг член на клуба се обърне към теб. За голф и риболов обаче не трябва да се споменава и ако предложението на благородния Фреди Арбътнот се приеме на следващото заседание на клубния комитет (а настроението поне засега е в полза на това), ще бъде забранено да се говори и за новините по радиото. Както каза онзи ден лорд Питър, докато се спореше по въпроса в пушалнята, по тия теми можеш да разговаряш където и да е другаде. Иначе клубът не е с ограничен достъп. Всеки може да бъде допуснат до членство, стига да не е сериозен и мълчалив. Кандидатите обаче трябва да минат проверка, за чието естество красноречиво говори фактът, че един виден изследовател си изпатил, като изпушил предложената му силна пура „Трихинополи“ като допълнение към портвайн от ’63 година. От друга страна, добрият стар Роджър Бънт (разносвачът, който стана милионер, след като спечели 20 000 лири от лотарията, организирана от един неделен вестник, и разгърна огромен бизнес с хранителни стоки в Централните графства) бе горещо препоръчан и единодушно избран, след като откровено заяви, че му стигат бирата и лулата. И пак според думите на лорд Питър: „Никой няма нищо против липсата на финес, но човек трябва да тегли граница пред грубостта.“
Тази вечер Мастърман (поетът-кубист) бе довел гост — млад мъж на име Вардън. Вардън бе започнал кариерата си като професионален спортист, но претоварване на сърцето го принудило да сложи край на бляскавата си спортна кариера и да се възползува от своето красиво лице и изключително хубавото си тяло чрез филмовия екран. Той бе дошъл в Лондон от Лос Анжелос, за да подпомогне рекламата за новия си голям филм „Маратон“ и се оказа приятна, непокварена от популярността си личност — за голямо облекчение на клубните членове, тъй като гостите на Мастърман можеха да бъдат най-разллчни.
Заедно с Вардън тази вечер в кафявата стая бяха осем човека. В клуба имаше пет или шест малки пушални, но тази беше може би най-уютната и приятната — с ламперия по стените, с мека светлина от лампите и плътни сини завеси. Разговорът беше започнал съвсем непринудено с разказа на Армстронг за някаква любопитна случка, на която станал свидетел същия ден следобед на Темпъл Стейшън, а оттам Бейс бе продължил, като каза, че това е нищо в сравнение с наистина странното произшествие, станало с него самия една нощ в гъста мъгла на Юстън Роуд.
Мастърман заяви, че по-усамотените лондонски площади изобилствуват с материал за сюжети, които само чакат своя автор, и даде като пример как се бил сблъскал с една разплакана жена и умряла маймуна, а после Джадсън подхвана темата и разказа как в някакво отдалечено предградие късно през нощта се натъкнал на женски труп, проснат на паважа с нож в гърба, а наблизо стоял неподвижно един полицай. Попитал може ли да помогне с нещо, но полицаят отговорил: „На ваше място не бих се бъркал, сър, тя си получи заслуженото.“ Джадсън призна, че не може да престане да мисли за видяното, а после Петифър разказа един необясним случай от лекарската си практика, когато някакъв съвършено непознат човек го завел в Блумсбъри в някаква къща, където една жена била отровена със стрихнин. Мъжът му помагал с вещина цяла нощ и когато пациентката била вече вън от опасност, напуснал къщата и не се появил никога повече; странното тук било, че когато той (Петифър) разпитал жената, тя изненадана заявила, че никога през живота си не била виждала този човек, когото взела за асистент на Петифър.
— Това ми напомня — каза Вардън — за нещо още по-странно, което ми се случи веднъж в Ню Йорк. Луд ли беше този човек, лош номер ли ми бяха погодили, или наистина едва се отървах от някаква опасност — не зная и до днес.
Началото беше многообещаващо и всички заувещаваха госта да продължи.
— Е, добре, това започна много отдавна, има седем години оттогава — малко преди Америка да влезе във войната. Бях на двадесет и пет и от две години вече работех във филмовия бранш. Имаше един човек — Ерик П. Лоудър, доста известен тогава в Ню Йорк, който можеше да бъде много добър скулптор, ако нямаше прекалено много пари, поне така казваха хората, които разбираха от подобни неща. Той представяше много работи, имаше много самостоятелни изложби, на които ходеха интелектуалци. Работеше главно с бронз. Сигурно сте чували за него, Мастърман.