— Не съм виждал негови неща — отговори поетът, — но си спомням някои снимки от „Изкуството утре“. Бяха добри, но доста демоде. Не правеше ли и статуетки от злато и слонова кост? Предполагам, че само и само за да докаже, че може да си позволи лукса да купува материалите.
— Да, това беше в стила му.
— Разбира се. Той направи и една много претенциозна, но и много грозна скулптурна група, доста реалистична, наречена „Лусина“, и има наглостта да я отлее от масивно злато и да я постави в салона си.
— О, онова нещо ли? Да, наистина беше отвратително и не намирах нищо артистично в хрумването. Сигурно ще кажете рализъм. Аз харесвам картините, скулптурите, които пораждат приятно чувство, иначе защо са създадени? Въпреки всичко у Лоудър имаше нещо много привлекателно.
— Как се запознахте с него?
— А, да — той ме гледал в онова филмче, „Аполон пристига в Ню Йорк“, може би го помните.
За първи път ми даваха роля на звезда. Разказваше се за една съживена статуя — за древен бог, как се оправя в един модерен град. Добрият стар Рубънсън беше продуцент. Ето, това беше човек, който можеше да направи филм с ненадмината артистичност. Филмът беше издържан с много вкус, от началото до края нямаше нищо скандализиращо, макар че в първата част единственото ни облекло бе някакво наметало, заимствувано от античната статуя.
— Аполон Белведерски ли?
— Предполагам. И така, Лоудър ми писа, че се интересува от мене като скулптор, защото съм бил подходящ за модел и така нататък и ме покани да го посетя в Ню Йорк, когато остана свободен. Поразпитах за него, реших, че това ще е добра реклама и когато договорът ми изтече и се поосвободих, отидох му на гости. Посрещна ме много добре и ми предложи да остана в дома му няколко седмици, докато поразгледам наоколо.
Лоудър имаше голяма разкошна къща на около осем километра извън града, цялата натъпкана с картини, антики и други подобни неща. Той беше, струва ми се, някъде между трийсет и пет и четирийсет, чернокос и младолик, с живи, бързи движения. Много хубаво говореше — изглежда, нямаше място, където да не е ходил, и нещо, което да не е видял, и за никого нямаше кой знае колко добро мнение. Човек можеше да го слуша с часове; знаеше анекдоти за всекиго — като започнеш от Папата и стигнеш до онзи Фенеас Е. Грут от Чикагската банда. Обаче нямах желание да го слушам, когато разказваше пикантни истории. Не искам да кажа, че ми е неприятно, когато се поотпуснат хората след вечеря, не, сър, не искам да ме мислите за прекален светец, но докато раз-казваше, погледът му така се впиваше в тебе, сякаш те подозира, че имаш нещо общо с това. Виждал съм жени да го правят, виждал съм и мъже да се държат така, когато има жени в компанията, а жените да не знаят къде да се дянат от смущение, но той е единственият мъж, който ме е карал мен да изпитвам такова чувство.
Като изключим това, Лоудър бе най-очарователният човек, когото някога съм познавал. Освен това, както вече казах, имаше прекрасен дом и чудесна кухня.
Той обичаше да притежава от всичко хубаво — най-хубавото. Ами каква беше любовницата му — Мария Морано! Не мога да намеря сравнение, а когато човек работи в киното, той има доста високи критерии за женска красота. Беше висока, спокойна, с изящни движения, беше ведра, с широка, спокойна усмивка. В Щатите такива жени не се раждат. Бе дошла от юг, Лоудър казваше, че била танцувала из кабарета и тя не възразяваше. Той се гордееше с нея, а и тя като че ли бе привързана към него по своему. Лоудър често я караше да застава гола, само с някакво подобие на смокинов лист, на видно място в ателието, изправяше я до някоя от статуите, за които бе позирала, и ги сравняваше детайл по детайл. Имаше, буквално казано, само един сантиметър от тялото й, който не удовлетворяваше изискванията му на художник — вторият пръст на лявото й стъпало беше по-къс от големия. Разбира се, в статуите той поправяше този недостатък. Тя се отнасяше към всичко това с добродушна усмивка, някак смътно поласкана, макар че според мен понякога й омръзваше да я оглеждат така. От време на време тя откриваше къде съм, идваше при мен и ми доверяваше, че винаги е мечтала да има собствен ресторант с кабаретна програма, с много готвачи в бели престилки и с лъскави готварски печки. „И тогава — казваше тя — ще се омъжа, ще имам четирима сина и една дъщеря“, и ми изброяваше имената, които бе избрала. Всичко това ми се струваше много тъжно и трогателно. Лоудър влезе веднъж към края на един такъв разговор. Подхилваше се, затова предположих, че е подслушвал. Не мисля, че му отдаде някакво значение, от което пролича, че не разбира момичето. По, струва ми се, Лоудър не допускаше, че има на тоя свят жена, способна да се откаже от живота, на който той я бе свикнал, и макар че в отношението му имаше нещо собственическо, той поне никога не й даде повод за ревност. Защото с всичките му приказки и неприятни статуи тя го бе спечелила и съзнаваше това.