„Аз ви казах — рече той, — че е нещо оригинално.“ Тогава се вгледах по-внимателно и видях, че фигурата е всъщност на Мария, макар че лицето бе само леко загатнато, ако разбирате какво искам да кажа. Навярно Лоудър бе решил, че за мебел повече подхожда едно по-смело решение. След като видях кушетката, си помислих, че у Лоудър има нещо извратено. През следващите две седмици се чувствувах все по-неудобно в негово присъствие. Този негов маниер да насочва нещата пряко към теб ставаше от ден на ден все по-подчертан и често, докато му позирах, той седеше и ми разправяше разни ужасии с отвратително впит в лицето ми поглед, просто за да види как ще реагирам. Честна дума, макар че той се отнасяше към мен изключително добре, започнах да изпивам чувството, че ще ми бъде много по-спокойно сред бушмените.
Сега идва странното в тази история.
Всички се поизправиха и се заслушаха с повече нетърпение.
— На следващия ден трябваше да отпътувам за Ню Йорк — продължи Вардън. — Седях си следобед …
В този момент някой отвори вратата на кафявата стая и Бейс му направи знак да не вдига шум. Новодошлият озадачено се отпусна на един фотьойл и си наля уиски много внимателно, за да не смути разказвача.
— Седях си в пушалнята — продължи Вардьн — и чаках Лоудър. Къщата беше на мое разположение — Лоудър беше пуснал прислугата да иде на някакво представление ли, на лекция ли, а самият той се стягаше за предстоящото пътуване и бързаше за уговорената среща с човека, който движеше деловите му въпроси. Навярно съм задрямал, защото вече се бе смрачило, когато се сепнах и видях до себе си млад мъж. Той нямаше вид на крадец, а още по-малко приличаше на призрак. Облечен бе в сив английски костюм, беше преметнал сиво-бежово палто през ръката си и държеше мека шапка и бастун. Светлата му коса беше пригладена, а лицето му беше доста глуповато с дълъг нос и монокъл. Втрещих се, защото знаех, че външната врата е заключена, но още преди да дойда на себе си, той заговори.
Гласът му беше особен, колеблив и дрезгав, с подчертан английски акцент. За моя най-голяма изненада той попита: „Вие сте мистър Вардън, нали?“
„Вие знаете повече за мен, отколкото аз за вас.“
„Моля да ме извините, че нахълтах така. Наистина малко невъзпитано изглежда, но трябва да изчезнете оттук колкото се може по-скоро, не се ли сещате?“
„Какво, до дяволите, искате да кажете?“ — по-питах аз.
„Нямам желание да ви обиждам, но разберете — Лоудър не ви е простил и има намерение да ви превърне в закачалка за шапки, лампион или нещо от този род.“
Господи! Казвам ви, не знаех какво да сторя. Гласът му бе така спокоен, маниерите — безупречни и все пак думите му бяха безсмислени. Нали казват, че лудите са изключително силни и аз тръгнах към звънеца, но изведнъж застинах — та аз бях съвсем сам в къщата.
„Как влязохте?“ — попитах смело аз.
„Да си призная — с шперц — отвърна той така нехайно, като че ли се извиняваше, че не носи визитната си картичка. — Не можех да бъда сигурен, че Лоудър не се е върнал. Но наистина смятам, че трябва да се махнете оттук колкото можете по-бързо.“
„Вижте какво — казах аз. — Кой сте вие и какво, по дяволите, целите? Какво значи това, че Лоудър не ми е простил? Какво да ми прости?“
„Ами за … моля да ме извините, че се бъркам в личния ви живот… за Мария Морано.“
„По дяволите, какво пък за нея? Какво всъщност знаете за тази жена? — извиках аз. — Тя го е напуснала, докато съм бил на война. Какво общо имам аз с това?“
„О! — възкликна странният млад мъж. — Изглежда, съм се предоверил в преценките му. Ама че глупаво, не ми мина през ум, че той може да греши. Лоудър смята, че сте станали любовник на Мария, когато сте били тук миналия път.“
„Любовник на Мария! — извиках аз. — Ама че абсурд! Мария е заминала със своя любим, кой-то и да е бил той. Лоудър трябва да знае, че тя не си е тръгнала с мен.“
„Мария никога не е напускала този дом — каза младият мъж — и ако не тръгнете веднага, не ви гарантирам, че й вие ще успеете да го напуснете някога.“
„Какво, за бога, искате да кажете?“ — извиках аз изгубил всякакво търпение.
Мъжът се обърна и дръпна синята възглавница от края на сребърното канапе.
„Вглеждали ли сте се някога внимателно в пръста?“ — попита той.
„Не особено — отвърнах аз, озадачен все по-вече и повече. — А защо?“
„Знаете ли Лоудър да е правил друга статуя на Мария освен този с подобен пръст на левия крак?“