И така, реших, че да стоя повече в онази стая е нездравословно. Лоудър можеше да се върне всеки момент, а не бях забравил, че вана, пълна с меден сулфат и цианкалий, е много удобно средство да се отървеш от някой прекалено любопитен гост. И мога да кажа, че нямах особено желание да се превърна в част от мебелировката на Лоудър. Винаги съм мразил предмети, направени във формата на нещо друго — томове на Дикенс, които се оказват метална кутия за бисквити, и всякакви такива подвеждащи хитроумия; и въпреки че не храня непреодолим интерес към собственото си погребение, бих желал то да бъде издържано с вкус. Стигнах дотам да изтрия всички отпечатъци, които предполагах, че съм оставил, после се върнах в ателието и оправих дивана. Имах чувството, че Лоудър няма да се зарадва, ако разбере, че съм бил тук.
Любопитен бях да разбера още нещо. Минах на пръсти през хола и влязох в пушалнята. Сребърното канапе лъсна на светлината на фенерчето ми. Стори ми се сто пъти по-неприятно от преди. Както и да е, стегнах се и внимателно огледах стъпалото на фигурата. Бях слушал всичко за прословутия втори пръст на Мария Морано.
В крайна сметка останалата част от нощта прекарах в креслото.
Онази история с мисис Билтс, някои други работи, които трябваше да свърша, както и сведенията, които трябваше да събера — всичко това ме принуди да отложа за доста по-късно намесата си в малката игра на Лоудър. Открих, че Вардън му е бил на гости няколко месеца преди красивата Мария Морано да изчезне. Страхувам се, че в този случаи не се оказах особено умен, мистър Вардън. Помислих, че наистина е имало нещо.
— Не се извинявайте — каза Вардън с лек смях. — Киноартистите се ползуват със славата на покварени хора.
— Защо трябва да я подсилваме? — отвърна, леко засегнат, Уимзи. — Извинявам се. Но колкото до Лоудър, това наистина е така. Имах нужда от още едно малко доказателство, за да бъда напълно убеден. Галванопластиката, по-точно деликатната работа, която очаквах, че предстои, не можеше да се свърши за една нощ; от друга страна, изглежда, беше необходимо мистър Вардън да бъде виждан жив и здрав в Ню Йорк до определения за заминаване ден. Освен това беше ясно, че Лоудър е искал да си осигури възможността да докаже, че някой си мистър Вардън е заминал благополучно от Ню Йорк, така както се е предвиждало и действително е пристигнал в Сидней.
Един мним мистър Вардън трябваше съответно да отпътува с документите и паспорта на Вардън, но с нова снимка, надлежно подпечатана с консулското клеймо, да изчезне мирно и тихо в Сидней и да се превърне отново в мистър Ерик Лоудър, пътуващ с напълно редовния си паспорт. Но при това положение очевидно беше необходимо на „Мистофилмс лимитед“ да се изпрати телеграма, за да чакат Вардън с по-късен параход. Прехвърлих тази част от работата си на моя камердинер Бънтър, който е изключително способен. Този доверен служител ходи цели три седмици по петите на Лоудър и най-сетне в деня преди Вардън да отпътува, телеграмата беше изпратена от един пощенски клон в Бродуей, където за щастие (провидението още веднъж) дават моливи с много твърд графит за попълваме на бланките.
— Дявол да го вземе! — извика Вардън. — Сега си спомням, че като стигнах, ми казаха за някаква телеграма, но никога не съм я свързвал с Лоудър. Реших, че е някаква тъпотия, измислена от хората на „Уестърн електрик“.
— Тъй. И след като узнах това, забързах към дома на Лоудър с шперц в единия джоб и пистолет в другия. Взех Бънтър със себе си — той е много опитен и му наредих, ако не се върна след известно време, да извика полиция. Както виждате, всичко беше добре подсигурено. Бънтър беше шофьорът, който ви чакаше, мистър Вардън, но вие станахте подозрителен — съвсем не ви упреквам за това, — така че единственото, което можахме да направим, беше да изпратим багажа ви на влака.
На отиване към дома на Лоудър срещнахме прислугата му, с кола на път за Ню Йорк, което показваше, че сме на вярна следа и освен това, че задачата ми ще бъде съвсем лека.
Чухте вече всичко за разговора ми с мистър Вардън. Не мисля, че бих могъл да добавя нещо към неговия разказ. След като изпратих и него, и вещите му, аз се отправих към ателието. То беше празно, така че отворих тайния вход и както очаквах, съзрях ивица светлина под вратата на работилницата в долния край на коридора.
— Значи Лоудър е бил там през цялото време, така ли?
— Разбира се. Стиснах здраво в ръка пистолета и внимателно отворих вратата. Лоудър беше застанал между ваната и електрическото табло и прансше нещо много съсредоточено — толкова съсредоточено, че не усети влизането ми. Ръцете му бяха целите изцапани с графит от голямата купчина, разстлана на лист хартия върху пода, а той държеше дълга намотка от медна жица, свързана с трансформатора. Големият сандък беше отворен и всички куки над ваната бяха заети.