„Лоудър“ — извиках аз.
Той се обърна към мен с нечовешки израз на лицето.
„Уимзи! Какво, по дяволите, правите тук?“ „Дойдох да ви кажа, че знам по какъв начин птичката ще влезе в капана“ — и му показах, пистолета.
Той изкрещя, втурна се към таблото и изключи осветлението, така че да не мога да се прицеля. Чух го, че се хвърля към мен и след това в тъмното се разнесе трясък, плисък, а след това такъв вик, какъвто през живота си не съм чувал дори и през петте години война, а и не бих искал да чуя някога отново.
Слепешката затърсих електрическото табло. Разбира се, включих какво ли не, преди да налучкам ключа на осветлението, но най-после го открих — от прожектора над ваната плисна силен, ослепителен лъч.
Лоудър беше паднал във ваната и все още леко потреперваше. Сигурно знаете, че цианидът предизвиква почти най-бързата и болезнена смърт. Разбрах, че е мъртъв, преди да успея да направя каквото и да е — отровен, удавен и мъртъв. Жицата, в която се бе препънал, също бе паднала във ваната. Пипнах я, без да се замисля, и бях здравата зашеметен от удара на тока. Тогава разбрах, че съм пуснал шалтера, когато исках да включа осветлението. Погледнах отново във ваната. Падайки, Лоудър се бе хванал за жицата. Намотките се извиваха около пръстите му и електрическият ток отлагаше равномерно тънък слой мед върху ръцете му, почернели от графита.
Все пак бях в състояние да разбера, че Лоудър с мъртъв и че ако всичко това излезе наяве, за мене щеше да стане много неприятно, след като бях стигнал дотам да го заплашвам с пистолет.
Претърсих наоколо, докато открия припой и поялник. После се качих горе и извиках Бънтър, който се беше върнал много бързо. Отидохме в пушалнята, запоихме ръката — доколкото ни беше по силите. След това занесохме обратно всичко в работилницата. Избърсахме отпечатъците от пръсти и заличихме следите от присъствието си. Оставихме електрическото табло и осветлението така, както си бяха преди, и по много заобиколен път се прибрахме в Ню Йорк. Единственото, което взехме със себе си, беше копието от консулския печат, което хвърлихме в реката.
Лоудър беше намерен от иконома си на следващата сутрин. Прочетохме във вестниците за това как бил паднал във ваната по време на някакви експерименти с галванопластика. Коментираше се ужасният факт, че ръцете на мъртвия били плътно покрити с мед. Не било възможно да я отстранят, без да се стига до неприятни крайности, затова го погребали така.
Това е всичко. Ако обичате, Армстронг, мога ли да си получа уискито със сода?
— Какво стана с канапето? — попита междувременно Смит Хартингтън.
— Купих го, когато се разпродаваха вещите на Лоудър — отговори Уимзи, — свързах се с един добър, стар католически свещеник, когото познанах, разказах му цялата история и той се закле да пази тайна. Той беше оправен човек, много свестен и разбран и така една вечер двамата с Бънтър закарахме кушетката с колата до неговата черква, на няколко километра извън града, и я погребахме по християнски в края на гробището. Това беше най-доброто, което можехме да направим.