Той я гледаше от леглото как се облича в тъмното.
— Защо не запалиш лампата? — попита тя.
Гласът й беше загубил тихата, трепереща нотка. Сега тя отново беше самоуверена и трезва жена.
Ласитър отиде до масата и драсна клечка кибрит. Вдигна газената лампа и запали фитила. Мека светлина огря стаята.
— Прозорецът! — сопна се тя. Ласитър й се присмя.
— Страх те е, да не те види някой при мен ли? — попита той. Замисли се за собственицата на този пансион и чак сега му стана ясно защо се беше държала безцеремонно с него. — Но мисис Трейнър все пак те е видяла, нали?
Тя сама отиде до прозореца и дръпна пердетата.
— Мисис Трейнър няма да каже нищо, погрижила съм се за това, Ласитър. — Тя беше застанала с гръб към прозореца и гледаше Ласитър, който все още не се беше облякъл. Тя прокара език по устните си и ги навлажни. — Ласитър… — започна жената.
— Да? — Той забеляза, че тя иска да му каже нещо, но не знае как точно да го направи. Сега е ред на деловата част от вечерта, мислеше той. Беше малко разочарован, макар че още от самото начало му се виждаше малко невероятно това една жена да се вмъкне в стаята му и да иска да се люби с него само защото го е видяла и харесала. Дори и най-страстната и влюбена жена рядко тръгва по този директен път, за да постигне целта си. Обикновено жените се опитваха да привлекат вниманието на мъжа по друг начин и предоставяха на него възможността да започне пръв.
— Май нещо те мъчи — каза той. Тя кимна бързо.
— Аз, аз не знам как да ти го кажа, Ласитър. — Тя се поколеба за миг и леко наклони глава настрани. — Все пак ти беше хубаво с мен, нали.
Той кимна.
— Определено. Въпреки че не знам името ти.
— Бриджит — каза тя. — Можеш и по-често да се възползваш, Ласитър, когато пожелаеш.
Той се засмя. Това прозвуча така, сякаш само той беше изпитал удоволствие от това, което бяха преживели заедно.
— И как да заслужа това?
Тя бавно се приближи към него. Зелените й очи искряха. Все още се колебаеше да изкаже молбата си. Но после изразът на хубавото й лице за миг се промени.
— Ти ще ходиш в Уулфс Хоул, за да освободиш заложниците от Джуд Донован, нали?
Ласитър се вцепени. Това всъщност трябваше да се знае само от Бейли, Кимброу и Сидни Блад и от никой друг. Някой от тях ли се беше разприказвал? Ласитър безмълвно изруга. Ще му дам да се разбере на тоя проклетник, който не см е държал затворена муцуната!
— Да, и? — отвърна той сухо. Изведнъж тя се приближи до него.
— Ласитър — каза тя. — Ти самият се убеди, че съм страстна жена, която обича живота. Но за да живея така, както ми харесва, ми трябват пари. Омъжих се за един много по-възрастен от мен мъж, понеже той ми обеща, че вече никога в живота си няма да имам грижи с парите! Но сега той ме държи толкова изкъсо, че не мога да си купя една рокля, без да го питам.
Ласитър съвсем не беше във възторг от това, че тя е омъжена. Доколкото можеше, той избягваше да се занимава с омъжени жени, защото най-често имаше само ядове с тях. Всъщност тя можеше да му каже това още в самото начало.
— Какво трябва да направя за теб? Да набия стария ти мъж, за да стане по-великодушен ли?
Тя сърдито поклати глава.
— Не ми се присмивай! — отвърна енергично. — Ако ми помогнеш, ще ти дам сто хиляди долара.
Ласитър подсвирна през зъби. Това не беше лошо предложение. Но по размера на сумата Ласитър веднага разбра, че вероятно не е точно той човекът за нея.
— Какво трябва да направя? — попита той.
Тя отметна глава назад.
— Искам да не връщаш тук, в Лордсбърг, единия заложник, който е в ръцете на Джуд Донован — каза тя твърдо.
Ласитър разбра. Но все пак каза:
— О’кей! Сто хиляди долара, нали?
Зелените й очи блестяха триумфиращо. Тя кимна енергично.
— Обещавам ти, Ласитър — прошепна тя с дрезгав глас. — А от това… — тя посочи към леглото — … можеш да получиш колкото искаш, щом си изпълниш задачата.
— И? — попита той.
— Какво и?
— Не забрави ли нещо? Все още не знам кой заложник не бива да връщам в Лордсбърг и коя си ти?
Тя не отговори веднага. Изведнъж в погледа й се появи съмнение. Изглежда се питаше дали не беше поизбързала малко.
— Става дума за Гуендолин Кимброу — каза накрая тя с глас, в който се надигаше злоба. — А мъжът ми е Клейтън Кимброу. Ако дъщеря му не се върне, той ще трябва да завещае наследството си на мен!
Ласитър изобщо не беше помислил за това. В първия момент беше така зешеметен, че не отговори. Той замислено гледаше Бриджит Кимброу. Тя изглеждаше дяволски добре, но душата й беше изгнила до дъно.
— Вече знаеш — продължи Бриджит Кимброу с изпълнен с омраза глас. — Гуендолин не бива да доживее освобождението. Как ще умре — ми е все едно. Давам ти пълна свобода на действие.