— Хей — каза Ласитър провлачено. — За такова нещо не сме говорили.
— За какво? — Тя смръщи тъмните си вежди така, че на челото й се появи отвесна бръчка.
— Че трябва да убия заложницата — отбеляза Ласитър невъзмутимо. — Ти каза, че трябва да се погрижа единият заложник да не се завърне в Лордсбърг. Така че ще я заведа в Таксън.
Тя тихо изкрещя и ако Ласитър не беше предвидил подобна реакция, Бриджит щеше да му издере лицето с дългите си нокти.
— Проклет да си, кучи сине! — изсъска тя.
— За това няма ли да получа сто хиляди долара? — попита Ласитър, хилейки се.
— Не, по дяволите! — извика тя и тропна с крак. След това рязко се обърна и изтича към вратата. След като я отвори, се обърна още веднъж:
— Никога няма да ти простя това, Ласитър! — каза тя, разтреперана от гняв. — Ще намеря някой друг, който за сто хиляди долара ще убие не един, а двама души!
Ласитър замислено погледна след нея.
Кимброу не е толкова умен, колкото смятах, мислеше си той. Но често жените са слабото място на остаряващите мъже, които иначе никой не е успял да победи цял живот.
На Ласитър повече не му се мислеше дали да разкаже на Клейтън Кимброу за срещата си с Бриджит. Тъкмо се канеше да загаси лампата, когато на вратата се почука.
— Кой е? — попита той.
— Мисис Трейнър — каза съдържателката на пансиона.
— Един момент, мисис Трейнър. Вече съм се приготвил да лягам.
Ласитър бързо взе одеялото от леглото и го уви около кръста си. След това й каза, че може да влезе.
В ръцете си тя държеше купа с вода и гледаше Ласитър с широко отворени очи.
Той посочи към водата.
— Какво е това, мисис Трейнър?
— О! — тя трескаво преглътна и направи усилие да отмести поглед от горната част на голото му тяло. — Мисис Кимброу каза, че ви трябва купа студена вода, за да се охладите.
Ласитър се засмя.
— Оставете я на масичката, мисис Трейнър — каза той. Тя отиде и остави купата. Той мислеше, че мисис Трейнър ще излезе от стаята му по най-бързия начин, но тя остана до масичката и каза:
— Мисис Кимброу е много хубава жена.
Ласитър я погледна. Мисис Трейнър беше вдовица, загубила вероятно мъжа си много рано. Ласитър й даваше около 30 години, а и тя си имаше всичко, което можеше да се очаква от една зряла жена. Лицето й беше малко измъчено от многото грижи и тежката работа, но беше симпатично. Щеше да е още по-симпатично, ако се усмихваше по-често.
— Трябваше да разговарям с мисис Кимброу по делови въпроси — каза той. — Мъжът й я е изпратил при мен. Да, тя наистина е хубава, но червенокосите не са по вкуса на всеки. На мен например много повече ми харесват кестенявите коси.
Тя силно се изчерви и неволно посегна към кестенявата си коса, която беше свила в кок на тила си.
— О, мистър Ласитър — прошепна тя. Ласитър се приближи до нея.
— Утре трябва да замина още преди изгрев слънце, имам някои неща за уреждане, мисис Трейнър — каза той.
— Бес! — промълви тя с разтреперан глас.
— След три дни се връщам, Бес — продължи той усмихнат. — Може би ще ми направите честта да ме поканите на вечеря за двама.
— О, мистър Ласитър — промълви тя за втори път.
Той нежно я привлече към себе си и я целуна. Устните й бяха топли и меки.
Тя отвърна на допира на неговите устни колебливо, но след това буквално се разтопи в ръцете му. Ласитър се отдръпна от нея.
— Приятно е човек да държи в ръцете си жена като теб, Бес — каза той. И след онова, което преди минути беше преживял с Бриджит Кимброу, той го казваше сериозно.
Тя беше напълно объркана и почти избяга от стаята му. Той я последва, за да заключи вратата, когато отново се почука. Той отвори.
Пред него стоеше мисис Трейнър.
— Аз… аз много бих се радвала, ако вечеряш с мен, като се върнеш, Ласитър — прошепна тя.
— Радвам се, Бес — отвърна той.
Тя още сега с удоволствие би останала, но Ласитър знаеше, че наистина се нуждае на всяка цена от сън тази нощ. Чакаха го три дни и три нощи сто мили езда през планините и тежки преговори. Само като си помислеше за Томбстоун и Кено Бакет, и му замирисваше на барут.
Тя разбра, че той няма да я покани да влезе при него и бързо му пожела лека нощ, след което изчезна надолу по стълбите към столовата.
5.
На ъгъла на Ален и Пета улица, както всяка вечер, пак се вдигаше страшна олелия.
Чуваха се пронизителни звуци от механични пиана, а миньорите в кръчмите „Ориентал“ и „Кристъл Палъс“ се мъчеха да заглушат шума с крясъци.
Ласитър нямаше особено желание да се хвърля в бъркотията на миньорския град Томбстоун, което иначе винаги му бе доставяло голямо удоволствие, но знаеше, че няма много време. Щом намери Кено Бакет, трябваше веднага да тръгва, за да пристигне на другата сутрин във форт Хуачука.