Пришпори коня и стигна в селото малко след залез. Порутената странноприемница си беше същата, макар че може би я бяха варосали. Не можеше да прецени в мрака.
Никой не се появи в конюшнята и се наложи сам да разседлае коня и да го изчетка. Когато свърши, беше уморен, изнервен и имаше силна нужда от това, което минаваше за питие в тези земи.
Заобиколи до предната врата и я отвори. Двама селяни седяха на масата срещу огнището, а плещестият кръчмар Сагрин стоеше зад тезгяха. Каспар се приближи и той го огледа внимателно.
— Не забравям лице, дори да не се сещам за името. Идвал си и преди — каза Сагрин.
— Каспар — отвърна бившият херцог и си свали ръкавиците. — Конят ми е отзад. Къде е слугата?
— Нямам — отговори кръчмарят. — В града няма момчета. Всичките заминаха на война.
— Каква война?
— Кой знае? Винаги има някаква, нали? — мъжът посочи с палец през рамо към конюшнята. — Можеш да подслониш коня си безплатно. Така или иначе няма кой да се грижи за него. Но ще трябва да му купиш зоб от магазина на Келпита на сутринта.
— Нося си и вече се погрижих за него. Какво има за пиене?
— Ейл и вино, но ако разбираш от вино, по-добре си вземи ейл.
— Ейл тогава.
Сагрин му наля и се намръщи, докато го оглеждаше.
— Кога беше тук? Преди две години?
— По-скоро три.
— Не се сещам точно…
— Ако седнеш на пода и погледнеш към мен, може и да си спомниш — Каспар отпи. Ейлът беше слабичък, но поне бе студен и утоляваше жаждата.
— Ти си онзи, който дойде с Йойхана и хлапето й. Сега си доста по-добре облечен.
— Вярно — отвърна Каспар. — Те тук ли са?
Сагрин сви рамене.
— Не съм я виждал повече от година. Момчето избяга и тя се паникьоса и тръгна след него. Продаде животните на Келпита и тръгна с някакъв търговец на юг — мъжът продължи със съжалителен тон: — Сигурно е погребана на два-три дни пък от тук.
— Йорген е избягал? — учуди се Каспар. Познаваше майката и сина достатъчно добре, за да знае, че момчето не би напуснало дома си просто така.
— Минаха някакви наемници и казаха, че баща му служел в някакъв отряд в Хигара. Явно Бандамин се е натъкнал… а бе търговци на роби, но понеже продават пленниците си в армията на Мубоя, се наричат „наборен отряд“.
Каспар си спомни за относително приятната вечеря с генерала, който се бе оказал братовчед на раджа на Мубоя. Ако можеше да се свърже с него… Може би щеше да уреди да освободят Бандамин?
— Как върви войната? — попита бившият херцог.
— Доколкото чух, Мубоя е победила Сасбатаба и сега воюва с Оканала, той е разбойнически главатар, за следващото парче земя. Трябва да призная на младия радж, че след като армията му мине през някое място, го оставя почти толкова спокойно, както беше преди войната на Изумрудената кралица. Чак ми се иска да прати войска насам, да прочисти територията до пустините. Още една? — попита кръчмарят и кимна към празната халба на Каспар.
— След малко. Първо да нахраня коня и да съм сигурен, че има чиста вода.
— Ще нощуваш ли?
— Искам стая.
— Избери си. Имам агнешко, а хлябът е печен вчера.
— Чудесно — отвърна Каспар и излезе от гостилницата.
Нощният въздух беше хладен. По тези места беше зима, но се намираха достатъчно на север и близо до пустините, така че никога не ставаше истински студено. Напълни едно ведро от кладенеца и го изля в коритото. След това сложи на коня торба с овес и го огледа внимателно. Беше го пришпорвал здраво и искаше да е сигурен, че е добре.
Замисли се. Част от него искаше да се завърне по тези места и да си изгради нова империя, но напоследък амбициите му се бяха притъпили. Все пак не бяха изчезнали напълно. Каквото и да беше влиянието на магьосника Лесо Варен, бившият херцог на Оласко беше дълбоко амбициозен мъж.
Мъжете, които носеха ред по тези земи, имаха визия, а не само желания. Търсенето на власт за лична изгода беше плод на алчността. Каспар тепърва почваше да оценява благородството в търсенето на власт, за да служиш на другите. Пъг, Накор и Магнус можеха да постигнат изумителни неща, но само се опитваха да направят света по-безопасно място.
Поклати глава, защото знаеше, че няма никаква етническа или правна причина да изгражда държава тук. Щеше да е просто поредният разбойнически главатар, жадуващ за собствено кралство.
По-добре да намери генерал Аленбурга и да се запише на служба при раджа. Несъмнено щеше да се издигне бързо и да командва собствена армия. Но дали наистина можеше да понесе службата при друг?