Отиде до пазара и го огледа. Сергиите бяха вдигнати хаотично, без някакъв видим ред. Първоначално през града бе преминавал един главен път, ориентиран север — юг. Постепенно пътят бе изместен със стотина метра и в празното пространство бе възникнал пазар.
Виждаха се много деца, но повечето помагаха на родителите си по сергиите. По общо споразумение никой не се разполагаше в центъра на площада. На ъгъла с една странична уличка имаше стълб с фенер. Каспар реши, че фенерът се пали всяка вечер, вероятно от някой страж. Това бе единственият стълб, който бе видял в Хигара, така че едва ли имаше специална длъжност. Някой някога беше решил, че може да закове на него пътна табела. Каспар прокара ръка по старото дърво и се зачуди колко ли тайни са били прошепнати през годините под този стълб.
Облегна се на него и се огледа. Опитният ловец в него забеляза дребни неща, които биха убегнали на останалите. В началото на една уличка висяха две момчета и се правеха, че си говорят, но всъщност наблюдаваха. Пост. Но за какво?
След около половин час наблюдение Каспар почти схвана какво става. През няколко минути влизаха и излизаха момчета. Ако се появеше някаква заплаха, постовите подаваха сигнал — най-вероятно подсвирваха, но от такова разстояние не можеше да каже. Щом заплахата отминеше, сигнализираха отново. Любопитството, както и желанието на Каспар да намери информация за Йорген и Йойхана го тласнаха натам. Той се приближи и спря малко преди да привлече вниманието на постовите.
Реши да изчака още. Усещаше, че всеки момент нещо ще се случи.
Момчетата се изсипаха от уличката като плъхове, бягащи от преливаща канализация. Двамата на стража хукнаха в различни посоки, но всеки от десетината зад тях носеше пресни самуни хляб. Явно някой бе успял да се вмъкне в хлебарница и бе изнесъл колкото се може, преди пекарят да се усети. Разнесоха се викове и търговците на пазара разбраха, че се извършва някакво престъпление.
Едно десетинагодишно момче се стрелна покрай Каспар и той го хвана за яката на мърлявата туника. Хлапето мигновено пусна хляба и вдигна ръце, за да се измъкне от парцаливото си облекло. Бившият херцог обаче бързо го сграбчи за дългата коса.
— Пусни ме! — извика момчето.
Каспар го помъкна към една уличка и щом се отдалечиха от пазара, спря и го огледа. Момчето риташе, хапеше и се опитваше да го удари с учудваща сила, но Каспар имаше огромен опит с диви животни. Все още носеше белези от срещата с една росомаха, която бе държал за врата и опашката, докато главният лесничей на баща му я убие.
— Спри да се дърпаш и ще те пусна, но трябва да ми отговориш на няколко въпроса.
— Пусни ме! — извика момчето. — Помощ!
— Предпочиташ да говориш със стражата ли? — попита Каспар и го вдигна на пръсти.
Хлапето спря да се дърпа.
— Не.
— Отговори на въпросите ми и ще те пусна.
— Даваш ли дума?
— Давам.
— Закълни се в Калкин — настоя момчето.
— Кълна се в Бога на крадците, измамниците и лъжците. Ще те пусна, след като ми отговориш.
Хлапето спря да се съпротивлява, но Каспар продължи да го държи.
— Търся едно момче, някъде на твоите години.
Малкият крадец го изгледа притеснено.
— Какъв тип момче предпочиташ?
— Не тип, а конкретно. Казва се Йорген. Може би е минал оттук преди около година.
Детето се успокои.
— Знам го. Тоест познавах го. Русоляв, дойде от някаква ферма на север да търси баща си. Беше почти умрял от глад, та го понаучихме на някои неща. Остана с нас известно време. Не се справяше с краденето, но беше стабилен в боя. Отстояваше своето.
— С вас? — попита Каспар.
— С моите другари. Мотаем се заедно.
Появиха се двама граждани и Каспар свали момчето на земята, без да пуска ръката му.
— Какво стана с него?
— Замина на юг, към Кадера. Раджът води война и баща му сигурно е там.
— А майката на Йорген минавала ли е? — Каспар описа Йойхана и пусна ръката на момчето.
— Не. Не съм я виждал — и хлапето хукна, преди бившият херцог да успее да попита още нещо.
Каспар въздъхна и тръгна към пазара. Тази вечер щеше да си почине и утре да продължи на юг.
След седмица Каспар напусна проспериращите части на държавата, която вече се наричаше кралство Мубоя. Младият радж бе приел титлата махараджа или „велик крал“. Бившият херцог отново яздеше през военна зона и на няколко пъти го спираха за разпит. Вече беше по-лесно, защото само казваше, че търси генерал Аленбурга. Добрите дрехи и очевидното му богатство му осигуряваха пропуск.