Генералът потърка брадата си с пръсти.
— Защо смяташ така?
— Събрали сте всички боеспособни мъже в радиус от триста мили. Минах през два по-големи града и множество малки поселища. Има само мъже над четиридесет и хлапета. Всеки потенциален войник вече е на служба.
— Гледам, че се окопавате на юг и очаквате контраофанзива оттам — продължи той. — Но ако Оканала все още има възможност за бой, ще ви удари вляво, за да ви притисне в реката. Най-добрата тактика е да се оттеглите в града и да се окопаете там. Това ще е вашата граница за следващите пет години. Даже по-скоро десет. Време е да прекратите войната.
— Само че махараджата иска да слезем на юг към Града на Змийската река, за да може да приемем, че Източните земи са умиротворени.
— Предполагам, че младият ви владетел се надява някой ден да присъедини и самия град към Мубоя.
— Вероятно. Но иначе си прав за останалото. Според съгледвачите ми Оканала също се окопава. И двамата сме изцедени.
— Не съм наясно с политиката ви — призна Каспар, — но има времена, когато примирието е единственият изход, защото е за предпочитане пред пълното унищожение. Нека махараджата ожени някои от роднините си за роднина на краля и се разберете.
Генералът се изправи и му подаде ръка.
— След като намериш приятелите си и ги върнеш у дома, може да се отбиеш по всяко време, Каспар от Оласко. Ще те направя генерал и когато дойде времето, ще ударим на юг заедно.
— Ще ме направите генерал? — Каспар се усмихна.
— Да. Предишния път командвах бригада, но вече съм начело на цялата армия — Аленбурга отвърна на усмивката му. — Братовчед ми цени успехите.
Каспар стисна ръката му.
— Ако ме погне амбицията, знам къде да ви намеря.
— На добър час, Каспар от Оласко.
— На добър час, генерале.
Каспар излезе от павилиона, яхна коня и го подкара ходом към реката и обоза.
Още отдалече ясно се виждаха следи от битка. Традициите на войната забраняваха да се атакува обозът с жените и децата, но понякога това не се спазваше и конфликтът засягаше цивилните.
Много от момчетата бяха леко или по-сериозно ранени. Неколцина лежаха под фургоните, защото състоянието им бе твърде тежко. Каспар се насочи към един набит мъж с подгизнала от кръв туника, който седеше на един фургон. Мъжът беше свалил металната си кираса и шлема и зяпаше в далечината.
— Вие ли сте командирът на обоза? — попита Каспар.
Мъжът кимна и по бузите му бавно потекоха сълзи.
— Търся едно момче, казва се Йорген.
Мъжът стисна челюсти и се смъкна от капрата.
— Елате с мен.
Заведе го малко встрани, където няколко войници копаеха яма, а момчетата мъкнеха ведра с нещо, което приличаше на масло. Явно нямаше да има отделни клади и всички мъртви щяха да бъдат изгорени заедно. Жертвите бяха подредени от другата страна на ямата. Малко преди средата на редицата мъжът спря. Каспар сведе поглед и видя три тела — лежаха едно до друго.
— Беше добро момче — гласът на командира на обоза беше прегракнал от крещенето на заповеди, от прахта — и от мъка.
Йорген и Йойхана лежаха заедно, а до тях лежеше мъж с униформа. Нямаше съмнение, че е Бандамин, приличаше си доста с момчето.
— Дойде преди година да търси баща си, а след това се появи и майката. Работеше усърдно и без да се оплаква, а жената се грижеше за всички момчета, сякаш са нейни. Когато можеше, се появяваше и бащата. Бяха радост за окото — мъжът махна наоколо. — Насред всичко това те бяха щастливи просто защото са заедно — очите му отново се напълниха със сълзи. — Когато уредих да го прехвърлят в обоза, мислех, че им правя услуга. Въобще не предполагах, че ще нападнат и нас. Това е против традициите! Те избиваха жени и деца! Противно на всякакви правила!
Каспар погледна тримата. Съдбата ги бе събрала само за да загинат заедно, далеч от дома. Бандамин бе получил тежък удар в гърдите, може би от боздуган, но лицето му бе незасегнато. Носеше синьо-жълтата униформа на Мубоя. Избеляла, мръсна и често кърпена. Вероятно Йорген щеше да прилича на него. Имаше честно лице. Изглеждаше като човек, който се усмихва доста. Очите му бяха затворени, сякаш спеше. Йойхана изглеждаше незасегната и Каспар предположи, че са я уцелили с копие или стрела в гърба, докато е тичала да спаси децата. Косата на Йорген беше потъмняла от кръвта, а главата му бе изкривена под неестествен ъгъл. Каспар изпита леко облекчение, защото смъртта му явно беше била внезапна и вероятно без болка. Стана му тъжно. Момчето бе толкова младо…
Огледа и тримата. Лежаха като спящо семейство. Знаеше, че животът си продължава и че никой освен него и двама-трима на север няма да забележи смъртта на Бандамин и семейството му.