Командирът на обоза го изгледа, сякаш очакваше да каже нещо. Каспар погледна още веднъж трите тела, след което обърна коня и пое на север.
Докато се отдалечаваше от бойното поле, усети как нещо в него изстива. Беше лесно да мрази Оканала, че е нарушил традициите на „цивилизованата“ война. Можеше да мрази Мубоя, че е откъснала човек от семейството му. Беше лесно да мрази всички и всичко. Но Каспар знаеше, че през годините действията му бяха откъсвали стотици Бандаминовци от семействата им и бяха погубвали стотици като Йойхана и Йорген.
Въздъхна тежко, от дъното на душата си, и се зачуди дали има и друга причина за съществуване освен безкрайното страдание, завършващо със смърт. Дори да имаше, в този момент не можеше да се сети.
4
Нощни ястреби
Войниците се придвижваха тихо.
Ерик фон Даркмоор, херцог на Крондор, рицар-маршал на Западната армия и Пазител на Запада, стоеше зад една скала и наблюдаваше как мъжете му заемат позиции. Те бяха от специалния отряд от Гвардията на принца и се придвижваха в задълбочаващите се сенки на залязващото слънце. Ерик лично бе организирал обучението им, докато се издигаше от капитан в армията, през командир на гарнизон, та до рицар-маршал.
Войниците бяха част от легендарните Кралски крондорски първопроходци, рота скаути и следотърсачи, които се бяха превърнали в малък отряд за специални задачи. Носеха къси тъмносиви табарди с емблемата на Крондор — орел, прелитащ над планински връх, — черни панталони с червен кант по бедрото и здрави ботуши, удобни за ходене, езда и както се налагаше тази вечер, катерене. Всички имаха прости черни шлемове и бяха въоръжени с къси мечове и ками. Всеки мъж разполагаше с допълнителни умения и в момента двамата най-добри катерачи водеха нападението.
Ерик плъзна поглед нагоре по скалите.
Над тях се издигаше цитаделата Кавел, надвиснала над разклонението на главния път. В близост до нея се спускаше малък водопад, който се пенеше на малка площадка по средата на скалата и после отново продължаваше надолу. Поради неизвестни обстоятелства потокът бе сменил пътя си в другия край на клисурата и старото му корито бе пресъхнало. Целта на отряда бе малкото езерце, защото според информацията отпреди стотина години зад него имаше таен проход към цитаделата.
Ерик беше довел войниците си в Кавел преди зазоряване и се бе постарал да ги скрие по къщите. Трудна задача в толкова малко градче, но до обяд местните се бяха върнали към нормалното си ежедневие. Ерик не се притесняваше от шпиони в града, защото на никого не се разрешаваше да го напуска. Основната му тревога бяха евентуалните наблюдатели по хълмовете и той се бе постарал да вземе всички необходими мерки.
Магнус бе помогнал с една магическа илюзия и ако евентуалните наблюдатели не бяха опитни магьосници, нямаше да забележат пристигането на стотината войници. По залез Магнус отново направи заклинанието и мъжете бързо се разделиха на два отряда. Първият тръгна по пътя към цитаделата, а другият под командването на Ерик се насочи към тайния вход.
Старият войник стоеше неподвижно и наблюдаваше разполагането на хората. Беше на осемдесет и пет години, но благодарение на отварата на Накор приличаше на тридесет години по-млад. Доволен от развитието на нещата, Ерик се обърна към Накор и Магнус, които стояха до него. Личната му охрана се намираше малко по-встрани и очевидно се притесняваше от това.
— Сега какво? — попита Накор.
— Ще почакаме — отвърна Ерик. — Ако имат наблюдател от тази страна, вече са ни забелязали. Или ще нападнат по някакъв начин, или ще опитат да избягат от другата страна.
— Ти какво предполагаш? — обади се Магнус.
Ерик въздъхна.
— Аз щях да се притая и да се престоря, че няма никого. Ако номерът не мине, щях да съм подготвил гадно посрещане за всички. Сведенията ни са от сто години и не особено пълни, но знаем, че цитаделата е като лабиринт с много места за поставяне на капани и засади. Нападението хич няма да е лесно.
Накор сви рамене.
— Мъжете ти са добри.
— Най-добрите. Лично съм ги подбирал един по един и са тренирани за подобни задачи, но не искам да ги жертвам сляпо.
— Налага се, Ерик.
— Знам, Накор — отвърна старият ветеран. — Иначе нямаше да съм тук.
— Какво мисли за това херцогът на Саладор?
— Няма представа, че съм тук — Ерик се обърна към Накор. — Избра страшно неприятен момент да ми стовариш това, стари приятелю.
— Винаги става така, нали?
— Понякога си мисля, че щеше да е по-добре Боби дьо Лунвил и Калис да ме бяха обесили онази хладна сутрин — очите му се обърнаха към последните лъчи на залязващото слънце и после пак към Накор. — Но пък има и мигове, в които не съжалявам. Като свърши всичко, ще разберем този момент от кои ще е — старецът се усмихна. — Нека да почакаме малко.