— Време ли е?
Накор кимна и каза:
— Почти се изкачиха. Знаеш какво да правиш.
Бек се наведе и вдигна шапката си. Беше я взел от един мъж, когото уби пред очите на Накор, и сега я разнасяше като трофей. Широкополата шапка от черен филц с втъкнато перо му придаваше контешки вид, но исаланецът знаеше, че младежът е склонен да причинява болка и е дарен с нечовешка сила и бързина.
Бек се приближи до подножието на скалите и зачака. След малко отгоре тихо се спуснаха две въженца. Войниците завързаха за тях по-дебелите въжета за изкачване и зачакаха другарите им да ги изтеглят. Ралан Бек разкопча колана с меча си и го премести на рамо, така че ножницата да мине на гърба му. След това хвана въжето и започна да изкачва скалата, сякаш се бе занимавал с това цял живот. Другите войници го последваха, но въобще не можеха да се мерят със скоростта му.
Ерик го наблюдаваше как изчезва в мрака.
— Защо настояваш той да мине пръв, Накор?
— Може и да не е неуязвим, Ерик, но е много по-труден за убиване от твоите хора. Магнус ще се погрижи за тези, които ще нападнат отпред. Ако отзад има някакви магически прегради, Бек е с най-голям шанс за оцеляване.
— Имаше време, когато аз щях да съм първият на въжето.
Накор потупа приятеля си по ръката.
— Радвам се, че с годините си поумнял, Ерик.
— Виждам, че и ти не се втурна доброволно нагоре.
Накор само се ухили.
Бек опипваше с пръсти каменната врата. В мрака не можеше да види цепнатината, която бележеше входа. Опита да настрои сетивата си, защото с годините бе разбрал, че може да долавя разни неща. Внезапна атака, настроението на коня, търкулване на зар. Наричаше го късметлийско усещане.
Да, зад тази врата имаше нещо, при това интересно. Ралан Бек не познаваше страха. Точно както предполагаше Накор, в младежа от Новиндус имаше нещо различно, почти неземно. Бек погледна надолу към дребосъка и стария войник и откри, че почти не ги различава в мрака.
— Фенер — прошепна той и един от бойците му подаде специално конструиран затворен фенер. Бек го насочи към Накор и Ерик и бързо отвори и затвори капачето три пъти. Това беше сигналът да продължат предпазливо.
Не че Ралан разбираше напълно значението на предпазливостта. За него тя беше почти толкова чужда, колкото и страхът. Опитваше да разбере нещата, които Накор непрекъснато му говореше, но често само кимаше и се преструваше, за да го оставят на мира.
Бек опипа целия ръб и се увери, че вратата се отваря само отвътре.
— Лост — един от войниците пристъпи напред и тикна лост в цепнатината. След като го видя, че се мъчи, Ралан го избута: — Дай на мен.
Натисна с нечовешката си сила, металното резе се отскубна от гнездото си и вратата се отвори широко. Без да се притеснява от шума, Бек се обърна към войниците и вдигна ръка.
— Чакайте! — и се вмъкна вътре.
Бойците знаеха заповедите. Бек щеше да е първи, а те щяха да влязат, когато ги повика или ако изминат десет минути. Един от тях обърна малък пясъчен часовник, за да засече времето. Мъжете на Ерик се притаиха около езерцето, заслушани в шума на водопада в нощта.
Бек вървеше бавно, без да се притеснява от липсата на светлина. Стъпваше леко, без да отпуска цялата си тежест, докато не се увереше, че няма да пропадне в яма или да задейства капан. Знаеше, че е издръжлив на болка — бяха го ранявали няколко пъти през краткия му живот, — но нямаше самоубийствени наклонности. Освен това, ако Накор беше прав, напред го очакваше забавление.
Замисли се за дребосъка и за момент спря. Не го харесваше, но като цяло не харесваше никого, макар и да не мразеше никого. Чувствата му към хората бяха предсказуеми. Те бяха съюзници, противници или пък без значение, като конете и другите животни. Понякога полезни, но често незаслужаващи внимание. Но дребосъкът беше пробудил у Бек някакви странни чувства, които той не можеше да определи. Преди му доставяше удоволствие да наблюдава как на хората им тече кръв и умират, харесваше и грубия секс. Знаеше, че обича битките. Трясъкът на стомана, виковете, кръвта и… смъртта. Беше открил, че му харесва да гледа как съществата умират. Беше омайващо да видиш как мърдащо допреди минути създание застива и се превръща в парче месо. Месо, което дори не можеше да се използва, ако ставаше дума за хора.
Сега Бек очакваше да се сблъска с много опасни хора и нямаше търпение да ги избие.
Лек шум отпред го накара да забрави за Накор и объркването, което му причиняваха думите на дребосъка. Някой се движеше в дъното на коридора и Бек се напрегна в очакване.