Трябваше да се върне, но бе загубил представа за времето. Колко дълго течаха десет минути? Останалите и без това щяха да го последват, а той жадуваше за клане. От много време не се бе наслаждавал на добра битка. Накор му беше направил нещо и главата го заболяваше, когато започнеше да мисли за някои работи. Все пак дребосъкът беше казал, че няма проблем да избие всички в тази цитадела — всички освен бойците на стария войник, които идваха от другата страна.
Ралан Бек усети, че се мотае, и пропъди всички мисли освен една: да намери причинителя на шума. Ускори крачка и за малко да падне в една яма. Единствено „късметлийското усещане“ го спря в последния момент.
Извади един малък цилиндър, който му бе дал Накор, и махна капачето. Вътре имаше сноп клечки и той взе една. Затвори цилиндъра и го прибра, а после размаха клечката във въздуха. След секунди в единия край се появи пламък. Бек се изненада от силата на светлината, която излизаше от пръчицата.
Погледна ямата в краката си и не можа да види дъното. Радваше се, че не бе паднал, но не защото можеше да пострада, а защото щеше да му се наложи да чака, докато пристигнат войниците. Не се знаеше дали някой от тях няма да падне отгоре му, което не звучеше никак добре, а и дали щяха да имат достатъчно дълго въже?
Направи две крачки назад, засили се и прескочи ямата. Пусна запалената клечка на пода и я стъпка.
Изчака да се увери, че никой не е чул скока му, и продължи напред. За момент се замисли дали да не остави нещо, което да предупреди войниците за ямата. После се учуди откъде въобще му е дошла подобна мисъл. Какво го беше грижа дали някой ще падне? Това беше сложен въпрос, от онези, които бяха работа на Накор. Бек нямаше време да се чуди за подобни работи.
Отпред се чуваха приглушени гласове, а той знаеше, че го очаква битка.
Магнус погледна небето, прецени, че е време да тръгва, и махна на двама от войниците да го придружат до главния вход на цитаделата. Пътят изглеждаше изоставен от години, но по здрач Магнус го бе проучил и бе установил, че това е маскировка. Някой го използваше от отдавна, но се опитваше да прикрива този факт. Това окончателно го убеди, че доверието на баща му в наемника Джовал Делан е оправдано. Местните бандити нямаха възможностите, а и желанието да поддържат нещо подобно.
Войниците пълзяха бавно по пътя през клисурата — единствения път към цитаделата. Магнус не беше така добре запознат с военното дело като брат си и баща си, но разбираше колко смъртоносно би било да се щурмува укреплението. Само слуховете за демони и дългогодишният мир в региона бяха оставили цитаделата неизползвана.
Все пак в момента той имаше други грижи. На първо място трябваше да се погрижи мъжете с него да останат незабелязани колкото се може по-дълго. Магнус беше доста млад според мерките на маговете, но беше наследил някои дарби от родителите си. Майка му имаше по-добър нюх да открива присъствието на магия, но Пъг се оправяше по-добре с естеството на заклинанията или устройствата. За щастие Магнус беше наследил и двете способности. Така че откри четири капана между дъното на клисурата и върха на рампата.
Контрира заклинанията със самочувствие и бързина, което позволи на войниците на Ерик да продължат незабелязани. Всеки евентуален наблюдател щеше да има проблем да различи сивите фигури в сумрака. Малката луна нямаше да изгрее поне още час, а дори тогава светлината й щеше да е доста слаба.
Командващият офицер даде знак с ръка на хората си да се приготвят. В миналото подвижен мост бе свързвал пътя и портата. Сега мостът висеше на едната си верига от другата страна и разстоянието бе твърде широко за прескачане. След нов сигнал от тила се появиха четирима души с две сглобяеми стълби — щяха да ги използват за мост. Магнус пък реши да използва уменията си и мина оттатък с левитация.
Мъжете тръгнаха по стълбите спокойно, без да се притесняват от пропастта под краката им. Една грешна стъпка можеше да коства живот. Магьосникът бе впечатлен от дисциплината им.
Отново разпростря сетивата си напред в търсене на други магически клопки и аларми, но не откри нищо. Явно обитателите на цитаделата разчитаха, че външните заклинания ще ги предупредят за евентуална заплаха. Магнус продължи напред, защото усети в далечината нещо, от което настръхна.
Вдигна ръка и от дланта му излезе бледа светлина и освети пространството между външните и вътрешните порти, които бяха затворени и вероятно залостени. Войниците се събраха мълчаливо зад него. На тази светлина бялата коса и бледата кожа му придаваха почти неестествен вид. Но дори войниците да имаха възражения, че ги командва магьосник, явно бяха успели да ги потиснат и търпеливо чакаха заповеди.