Магнус затвори очи и се съсредоточи. След това отпусна сетивата си, опипа ментално вратата и успя да проникне от другата страна. Все едно виждаше картината с очите си. Дървената греда бе наместена в две метални скоби. Той провери всеки сантиметър, след което отвори очи, отстъпи и се обърна към офицера.
— Това е капан.
— Какво предлагате?
— Да минем през вратата, без да вдигаме резето.
Протегна ръка и най-близките до него чуха леко бучене. Внезапно в долната част на портата се отвори дупка, през която можеше да пропълзи човек.
— Един по един — нареди Магнус. — И внимавайте да не докоснете вратите.
Приготви се да контрира заклинанието, ако някой от войниците го задейства, без да иска, но се оказа, че не е нужно — бойците се движеха точно според инструкциите.
Дойде неговият ред и той внезапно откри, че робата му се превръща в пречка — точно по средата на дупката му се наложи да издърпва застъпените й поли.
— Има моменти, когато ми се иска да питам баща си защо магьосниците трябва да носят роби — засмя се той, щом премина.
— Милорд? — учуди се лейтенантът, който очевидно беше лишен от чувство за хумор.
— Нищо — въздъхна Магнус и се обърна към войниците. — Стойте зад мен, освен ако не ви заповядам да минете напред, защото на това място има опасности, които без моето изкуство са непреодолими и за най-смелите. Убивайте на място всеки, който не е Ралан Бек или някой от вашите.
След това се обърна и закрачи в мрака. Светлинката в дланта му мъждукаше като подскачащ фенер.
Бек вървеше право напред, сякаш се разхожда по улица, без да обръща внимание на тъмнината. В дъното на някои от страничните коридори се виждаха светлини, но той не им обръщаше внимание. Не можеше да го обясни, но усещаше, че трябва да мине през цялата цитадела и да стигне до главната зала в предната част.
Очакваше с нетърпение предстоящия бой. Някои от нещата, които бе извършил за Накор, му допадаха, но не бе участвал в истинска битка от твърде дълго. Беше разбил няколко глави в кръчмарски сбивания, но не бе проливал кръв, откакто беше убил онзи император миналата година. Това беше забавно. Почти се засмя, като си спомни изумените изражения на всички, когато видяха как мечът му щръква от гърба на стареца.
Иззад ъгъла се появи мъж с черна броня и без шлем. Преди да успее да реагира, Бек посече гърлото му, точно където свършваше бронята. Мъжът падна с трясък, но на Ралан не му пукаше. Светлината беше само на стотина крачки и той вече нямаше търпение да почне да сее унищожение.
Измина последните метри и се озова в зала с висок таван. Беше построена в стар стил, за да може в най-студените зимни нощи в нея да спят владетелят и семейството му. Само че в момента бе доста западнала.
Високият таван се поддържаше от масивни греди, толкова стари, че бяха станали твърди като желязо, някога варосаните стени бяха вече тъмносиви, а в тъмнината се чуваше пърхането на прилепи. От стените не висяха гоблени, които да предпазват обитателите от студа, а на пода нямаше никакви кожи. Все пак в камината вляво от вратата, през която бе влязъл, гореше огън. Бек огледа с маниакална усмивка двайсетината мъже край него.
В центъра на групата на старовремски столове с кожена тапицерия седяха двама души. Останалите се бяха разположили на ниски столчета или направо на наметалата си на пода. Всички освен двамата на столовете носеха черните брони на Нощни ястреби.
Единият от двамата беше с фина туника и панталони, достойни за благородник. Дрехите му обаче висяха, сякаш е изгубил доста тегло в последно време. Другият беше с черна роба на жрец или магьосник. Мъжът с туниката носеше масивен златен амулет, като този, който му бе показал Накор, а другият нямаше никакви украшения. Беше много слаб и без косми по главата и лицето.
Секунда след появата на Бек мъжете се раздвижиха, двама надуха свирки, за да вдигнат тревога.
— Убийте го! — изкрещя мъжът със златния амулет.
Ралан стисна меча си с две ръце и присви очи, готов за предстоящото клане.
— Не! Спрете! — изкрещя мъжът с робата и загледа Бек с почуда.
Всички замръзнаха, а плешивият си проправи път между тях и спря пред младежа. Младият воин усещаше, че човекът пред него има някакви странни способности, и късметлийските му предчувствия подсказваха, че ще се случи нещо необичайно. Той се поколеба, след което понечи да го съсече.
— Спри — мъжът вдигна ръка и сложи длан на гърдите на Бек. — Чакай.