— А каква е тя? — Пъг не обичаше търговците на роби, особено след четирите години на Келеуан, преди да открият магическите му заложби. Но на Пътя имаше неписано правило, че не трябва да се пречи на търговията без сериозна причина. Вярно, че го бяха нападнали, но това можеше да се очаква от търговци на роби.
— Търгувам с уникални предмети, магически устройства и реликви. Може би мога да ти предложа нещо?
— Друг път. Сега бързам — Пъг се замисли. — Но вероятно можеш да ми продадеш информация.
Мъжът се усмихна, сложи ръка на сърцето си и се поклони.
— Вероятно.
— Търгувал ли си с някой, който знае пътя за втората реалност.
Търговецът явно се обърка.
— Май не разбирам достатъчно ясно Търговската реч. Втората реалност ли?
— Второ ниво. Вторият кръг. Това, което е под нас.
Очите на мъжа се разшириха.
— Ти си луд, но ако нещо подобно съществува, тогава потърси при Джон. Питай за Вордам от Ипилиак.
Пъг кимна и каза:
— Натам бях тръгнал. Но все пак благодаря за името.
— Може би ще се срещнем пак?
— Пъг от Мидкемия. Наричан също Миламбер от Келеуан.
— Аз съм Тосан Беада. От Дубенгее. Може би си чувал за мен?
— Съжалявам — Пъг се приготви да продължи. — Късмет в търговията, Тосан Беада от Дубенгее.
— Лек път, Пъг от Мидкемия, наричан също Миламбер от Келеуан — отвърна търговецът.
Пъг хвърли едно око на фургоните и се насили да не обръща внимание на робите. Бяха поне петдесет, приковани към обща верига, и изглеждаха мизерно. Повечето бяха хора, или поне достатъчно човекоподобни, за да могат да се движат в колона. Пъг можеше да ги освободи, но щеше да пропилее от безценното си време. А и какво щеше да ги прави? Повечето щяха да знаят само местното име на света си и едва ли имаха представа къде се намират съответните врати. Пъг беше научил още преди години, че когато пътува по Пътя, трябва да загърби етичните и моралните си ценности.
Нямаше проблем да стигне до най-близкия вход към „При Честния Джон“. Поколеба се за момент, защото колкото и пъти да го правеше, всеки път, като пристъпваше между вратите, го обземаше моментна паника. Разпознаваше символите и знаеше, че е на вярното място. Никой не знаеше какво би станало, ако залитнеш, докато минаваш между вратите. Никой не се бе завърнал да разкаже. Той потисна лекото свиване на стомаха и пристъпи, сякаш слизаше по стълбище.
Внезапно се появи в малко антре с фалшива врата на стената. Знаеше, че е нарисувана, но все пак вдъхваше спокойствие в процент от клиентите на „При Честния Джон“.
Над него се надвеси масивно същество, високо поне девет стъпки, с големи сини очи. Имаше бяла козина и приличаше на маймуна, освен лицето, което имаше малко кучешки черти. Щеше да изглежда добродушно, ако не бяха големите нокти и зъби.
— Оръжия? — попита коропабанът.
— Едно — отвърна Пъг и извади камата, която криеше в робата си. Съществото му махна да продължи и той пристъпи в „При Честния Джон“.
Салонът беше огромен като игрище. Покрай дясната стена имаше дълъг бар с множество бармани. От другата страна имаше две галерии, една над друга, претъпкани с маси и столове, които предлагаха гледка към долния етаж.
Имаше всевъзможни комарджийски игри. Карти, зарове, колела на късмета и дори малък пясъчен ринг за двубои. Клиентите бяха от всичките му познати раси, а имаше и множество нови, каквито не беше виждал. Повечето бяха двукраки, макар че някои имаха повечко крайници, включително едно същество с размер на човек, приличащо на кльощав дракон с ръце на върха на крилата. Обслужващият персонал се въртеше между масите и носеше подноси, отрупани с всевъзможни чаши, купи и ведра.
Пъг си проправи път и откри собственика на обичайната му маса. Джон с Неопровержимата Етика, както бе известен на планетата Сайношур, седеше до близкия край на бара, откъдето имаше добра видимост към входа. Видя го и се изправи. Имаше кафяви очи, нормален нос и комарджийска усмивка. Носеше лъскав черен костюм с жилетка и черни ботуши със заострени върхове. Ризата му беше бяла, с остра яка, а на врата си носеше лилаво шалче. Костюмът се допълваше от бяла шапка с широка периферия и червена копринена панделка.
— Пъг! Винаги се радвам да те видя! Миранда не е ли с теб? — мъжът подаде ръка за здрависване и му махна да седне.
— Няма я — отвърна Пъг и се настани. — В момента е заета с друго.
— Отдавна не сме се виждали.
— Както обикновено — отговори магьосникът, включвайки се в шегата. В „Честния Джон“ времето беше спряло. Съществата на Пътя не остаряваха. Тук нямаше дни, седмици и месеци, а просто часове. Пъг бе готов да се обзаложи, че Джон би могъл да му каже точно колко време е минало от последната му визита.