Валко се надигна с леко мръщене. Погледна дали слугата е забелязал тази проява на слабост, но видя само празно изражение. Младежът беше само с година-две по-голям от него, но очевидно бе добре обучен.
— Как се казваш?
— Нолун, господарю.
— Ще ми трябва личен слуга. Ти си.
Нолун се поклони раболепно.
— Благодаря за високата чест, но господарят скоро ще ви назначи личен слуга.
— Вече го направи — отвърна Валко. — Ти си.
— Благодаря за честта — повтори Нолун.
— Заведи ме при баща ми.
Слугата се поклони, отвори вратата и забързано го поведе към главната зала. Когато Валко дойде като претендент за името, го настаниха в най-мизерната част, отделена за тези, които можеха да понесат обида — търговци, лечители, певци и далечни роднини. Стаите бяха малко по-добри от килия със сламеник и фенер.
А сега новото легло вече му липсваше. Най-мекото, в което бе спал. През годините на Криене бе свикнал с доста мизерни условия.
— Нолун, почакай — каза Валко, щом завиха по коридора.
Слугата се обърна и видя, че младежът гледа през прозореца към морето Хеплан. Отвъд доковете на Камарийн движението на водата й придаваше цветове, каквито не бе виждал никога. Майка му го бе отвела в планините за Криенето и бе зърнал морето едва когато тръгна за Камарийн. Гледката от проходите на Снежните стражи, както се наричаше планинската верига, бе впечатляваща, но въобще не можеше да го подготви за нощната красота на водната шир.
— Какви са тези проблясъци навсякъде?
— Риби. Наричат се шагра, господарю — отвърна Нолун. — Изскачат на повърхността без някаква видима причина.
— Това е… впечатляващо — Валко за малко щеше да каже красиво, но думата не беше никак мъжествена. Забеляза, че Нолун го гледа. Слугата беше с една стъпка по-нисък, но с широк гръден кош и здрави юмруци. — Биеш ли се?
— Когато се наложи, млади господарю.
— Добър ли си?
За момент нещо проблесна в очите на слугата, но той побърза да наведе глава.
— Още съм жив.
— Да — засмя се Валко. — Вярно. Да вървим при баща ми.
Щом стигнаха голямата зала, двама бронирани стражи поздравиха новия наследник. Валко стисна зъби, пренебрегна болката в рамото и левия хълбок и се приближи до баща си. Аруке седеше в центъра на дълга маса пред голямо огнище.
— Ето ме, татко.
— Ето и твоето място — лордът посочи празния стол до себе си.
Валко заобиколи масата, като оглеждаше хората около нея. Повечето бяха различни служители. От лявата страна на баща му седеше красива жена, очевидно новата му любимка. Според слуховете предишната бе изчезнала внезапно, най-вероятно на Криене.
Беше виждал двама от мъжете, но не знаеше имената им. Бяха Ездачи на Садхарин, Рицари на Ордена, също като баща му. Вероятно бяха най-доверените съюзници, защото в противен случай щяха да са отпътували преди залез-слънце.
— Поздрави моите гости лорд Валин и лорд Санд — каза Аруке.
Валко поздрави двамата мъже и мина зад тях, за да стигне до мястото си. Фактът, че нито един от тях не се обърна, беше знак за високо доверие. Един слуга издърпа стола вдясно от лорд Аруке и младежът се настани.
— Санд и Валин са най-близките ми съюзници. Те са два от трите крака, на които се крепи мощта на Садхарин.
Валко кимна почтително.
Аруке махна с ръка и слугите започнаха да внасят храна. Бяха опекли цял капек, без главата и копитата. От препечената кожа капеше лой, а едрите мъже, които го носеха, се задъхваха под тежестта му.
— Това е добра вечер. Слабият загина, а силният оцеля — заяви Аруке, докато поставяха капека на масата.
Останалите измърмориха одобрително. Валко не каза нищо. Дишаше бавно и се опитваше да остане концентриран. Раните го боляха, а главата му бучеше. Предпочиташе да спи цялата нощ, но знаеше, че действията му през следващите няколко дни ще са критични. Всяка погрешна стъпка можеше да доведе до хвърляне от стените вместо до церемония за обявяване на наследник.
След като похапна, усети, че част от силата му се завръща. Изпи съвсем малко от качественото трибианско вино, за да не заспи на масата. От насоките на разговора усещаше, че вечерта може да продължи дълго.
Не беше свикнал с компанията на воини. Като повечето младежи, бе изкарал първите си седемнадесет години в Криене. Майка му се бе подготвила добре, с ясната цел да роди дете на благородник. Амбицията й се показваше и от обучението, което му бе осигурила. Валко можеше да чете, да смята и да разбира неща, които повечето воини оставяха на слугите, лечителите и другите низши касти. Беше се погрижила да получи познания във всички области — литература, история, дори изкуства. Главното й мото беше, че умът е по-силен от меча и че за да се постигнат велики дела, не трябва да се разчита само на инстинкта. Природата му казваше да е безмилостен към слабите, но майка му го бе научила, че от тяхното култивиране може да се извлекат неочаквани ползи. Непрекъснато му повтаряше, че ТеКарана е върховен владетел на Дванадесетте свята, защото предците му са били по-умни от останалите.