— Много раси ги определят така — отвърна Вордам. — Вероятно има и други, но ако някой успее да достигне горното или долното седмо ниво, възприятията му ще са така променени, че въобще няма да разбере. Вярва се, че Седмият рай е изпълнен с толкова щастие и радост, че човешкото съзнание не може да обхване дори концепцията му. Създанията в Шестия рай са толкова великолепни и красиви, че ще умрем на мига от щастието, че сме близо до тях.
— Според някои слухове — продължи Вордам — сте имали сблъсък с демони от пето ниво, тоест Петия ад.
— Само един — отвърна Пъг навъсено. — За малко да ми струва живота.
— Петият рай е нещо обратно. Създанията там са загрижени за неща, които въобще не можем да възприемем, но не ни мислят злото. Въпреки това би било опасно дори да ги зърнем — търговецът направи пауза. — Отвъд така наречените нива лежи Бездната.
— А в нея са Ужасите — допълни Пъг.
— Аха. Репутацията ви е напълно заслужена.
— Имал съм си работа с тях.
— И сте още жив. Уважението ми към вашите способности расте с всяка секунда. Ужасите са анатема за нивата на Рая и Ада, защото Бездната ги обгръща и при възможност би ги разкъсала.
— Говорите за нея, сякаш има съзнание.
— А няма ли? — попита Вордам риторично. — Така да се изразя, точно под и над нас са Първият ад и Първият рай — погледна Пъг в очите. — За да премахна недоразуменията. Точно там искате да отидете. Там е светът на дасатите, за който говорите. Търсите водач, който да ви отведе в Ада.
— Мисля, че ви разбирам. Поне абстрактно — каза Пъг. На лицето му се бе изписало любопитство.
— Нека ви предложа по-малко абстрактна картина. Няма да можете да дишате въздуха им и да пиете водата. Въздухът ще е като отровен газ, а водата — киселина. Това е просто като аналог, не че дасатите пият киселина.
— Малко се обърках… — призна Пъг.
— Представете си поток, който тече по склон. От най-долния ад до най-високия рай енергията, светлината, магията, всичко е по-ярко, по-мощно и по-горещо. Затова енергията тече от горе на долу. Водата и въздухът на Косриди ще изсмучат енергията от тялото ви. Ще сте като суха сламка, хвърлена в огън. Ще проблеснете за миг и ще изчезнете.
— На тамошните обитатели ще им е също толкова трудно в нашето ниво, макар проблемите да са от друго естество — продължи той. — Ще черпят огромно количество енергия и ще станат по-мощни, но подобно при неконтролируема лакомия, накрая ще преядат и ще умрат.
— Тогава как вие, роднини на дасатите, оцелявате на Пътя?
— Преди да обясня това, бих препоръчал да подберете спътниците си и да се върнете с тях.
— Спътници ли?
— Виждам, че сте готов да рискувате с посещение в света на дасатите, но само безумец би тръгнал сам — търговецът го погледна преценяващо. — Бих препоръчал малка група, но достатъчно мощна. Когато се върнете, ще ви обясня останалото. Предполагам, че дотогава ще ви намеря водач и учител.
— Учител? — повтори Пъг.
Съществото докара изражение, наподобяващо усмивка или пък боязлива гримаса.
— Върнете се след една седмица по времето на вашия свят и всичко за обучението ви ще е готово.
— Какво обучение, татко? — попита Валко.
Аруке се облегна в стола си. Отново бяха в стаята, в която си бяха говорили след вечеря.
— Империята поддържа място, където обучаваме синовете си.
— Мислех, че ти ще ме обучаваш — Валко бе предпочел да застане прав до прозореца, вместо да седне срещу баща си. — Ти си отличен воин. Управляваш владенията си от двадесет и седем години.
— За управление се изискват много повече умения от това да режеш глави.
— Не разбирам.
Аруке бе донесъл два бокала с вино, но този на Валко стоеше недокоснат. Владетелят на Камарийн отпи от своя.
— Спомням си, когато излязох от Криенето. Бях в по-лошо положение от теб. Майка ми не беше умна като твоята. Можех да се бия. Никой не може да оцелее без това, но то не е достатъчно — Аруке се усмихна на сина си. През последните няколко дни бе открил, че му е приятно да се вижда с момчето. Преди два дни го бе завел на лов и със задоволство откри, че притежава добри умения. Младокът бе застанал смело пред връхлитащ глиган и го бе обезглавил с един удар. Ако животното го бе убило, Аруке щеше да усети загуба. Чудеше се на тези необичайни емоции. Може би бяха знак за слабостта, която идваше с възрастта?
— Това място се нарича школа. Не е далеч оттук, така че ще може да си идваш понякога. Там инструкторите и куртизанките ще ти покажат всичко необходимо за след деня, когато ми вземеш главата и станеш управник.
— Това ще е след години, татко, и се надявам, че ще е с твое одобрение.