— Важното е да показваш сила и да не проявяваш слабост. Никой баща не може да иска повече.
— Какво ще изучавам?
— Като за начало умението да се учиш. Концепцията не е лека. Ще седиш с часове и ще слушаш инструктори и ще гледаш занаятчии. Второ, ще усъвършенстваш бойните си умения. Спомням си как аз се учех като дете. Биехме се с дървени пръчки с останалите момчета, които се Криеха. След това набезите по съседните села. Крадяхме каквото ни трябваше и се мъчехме да съберем достатъчно, за да си купим брони — той въздъхна. — Беше толкова отдавна.
— Но нито боят с по-възрастни момчета, нито победата над сина на Кеско значат, че си умел воин. Имаш талант, но трябва да го усъвършенстваш, преди да яздиш със садхарините — Аруке се облегна и отпи от виното си. — Колкото и неприятно да звучи, един управник трябва да се научи да се оправя с Низшите.
— Да се оправя ли? Не разбирам. Дават ти каквото ти трябва или ги убиваш.
— Не е толкова просто. Ще те научат колко по-сложно е всичко, но не се тревожи. Достатъчно интелигентен си, за да усвоиш нещата. А после ще ти покажат как да прилагаш наученото.
— Кога ще замина за тази школа, татко?
— Утре. Ще потеглиш с пълен ескорт, както се полага на наследник на Камарийн. Сега излез и ме остави да помисля.
Валко тръгна, като остави бокала си недокоснат. Докато вратата се затваряше, Аруке се чудеше дали момчето е отгатнало, че виното е отровно, или просто не е било жадно. Естествено, нямаше да го убие в толкова ранен стадий на обучението, но малко болка щеше да е добър урок. Във всеки случай бе накарал един от лечителите да стои наблизо с противоотровата.
Валко затвори вратата и се усмихна едва забележимо. Знаеше, че в този момент баща му се чуди дали е отгатнал, че виното е отровно. Усмивката му се разшири. Утре щеше да започне сериозното обучение, за което му бе разказала майка му. Нямаше търпение да се срещне с нея и да й каже, че уроците й не са били напразни. Това, което му бе обяснила за баща му, беше вярно. Вероятно и за школата също щеше да се окаже така. Може би някога щеше да му обясни защо го бе накарала да излъже Аруке за нейната смърт. Спомни си думите й, преди да се разделят. „Винаги ги оставяй да те подценят. Нека си мислят, че са по-умни до теб. Това ще е пагубно за тях.“
— Обучение ли? — възкликна Джоми. — За какво?
— За каквото трябва — отвърна Калеб, който току-що бе пристигнал от Острова на чародея.
— Пъг каза, че ще ви е нужно — добави Талвин Хокинс.
Тад и Зейн се спогледаха. Знаеха, че Джоми е изпаднал в заядливото си настроение — в такива случаи ставаше упорит като муле. Момчетата се наслаждаваха на продължителната ваканция и на забавленията, които предлагаше Опардум, столицата на Оласко, в момента част от кралство Ролдем.
Намираха се в празната столова на „Речната къща“, ресторанта на Хокинс. Заведението бе станало толкова популярно, че хората чакаха на опашка, за да влязат, и Тал се бе принудил да го разшири. Бе закупил съседната сграда и скоро щеше да удвои местата. Люсиен, личният готвач на Хокинс в Ролдем, се наричаше „шеф“ — батирската дума за майстор готвач. Двамата с жена му Маджери се бяха прочули из цяло Оласко. Момчетата работеха в кухнята и понякога помагаха като сервитьори. Най-добрата част от това бе, че се хранеха с превъзходни ястия и десерти, до които в нормален случай никога нямаше да се докоснат.
Бяха започнали да смятат Талвин за нещо като чичо, от тези, дето ти позволяват неща, които баща ти е забранил. Въпросният баща, в лицето на Калеб, бе пристигнал, след като бе изкарал няколко седмици с майка им, а после бе свършил някаква работа за Пъг.
Момчето, което им се падаше нещо като братовчед, стоеше в ъгъла и се мъчеше да не оправдае името си. Смях в очите Хокинс беше на седем и едва скриваше развеселеността си. Беше кръстен на прадядо си и бе по-голямото дете на Тал. Второто беше момиченце, с красивото име Залез над върховете.
Джоми изгледа момчето сърдито и това вече го разсмя.
— Какво ти е толкова смешно, Смях?
— Отивате на училище! — детето имаше червеникаворусата коса на майка си и чертите на баща си.
— Не искам да изглеждам глупаво, но какво е училище? — попита Тад.
— Това, че не знаеш нещо, не означава, че си глупав. Глупаво е да не попиташ — обясни Калеб. — Училището е място, където един човек обучава много други.
— Аха — отвърна Зейн, въпреки че очевидно не разбираше.
— В Ролдем има училища — добави Тал. — Повечето са на различните гилдии. В Кралството и Кеш е различно — той се обърна към Джоми. — А на Новиндус е още по-различно.
— Имаме си училища — отвърна Джоми, но тонът му подсказваше, че за пръв път чува за подобно нещо. — Просто не съм виждал.