— Мисля, че е нагъл, Серван.
— Значи да се държиш дружелюбно е наглост? — попита реторично Джоми.
Серван присви очи, сякаш се колебаеше.
— Не, започваме от днес — и ръчна Джоми с пръст в гърдите. — Селянче, сега ще те науча да не отговаряш на по-висшите!
Джоми въздъхна.
— Значи така — усмихна се и пристъпи напред. — Виж, аз по принцип съм дружелюбен, но съм пътувал доста. Знам, че където и да отидеш, без значение от нацията, ранга, денем, нощем, по което и да е време — внезапно замахна, стовари дясно кроше в челюстта на Серван и го повали в несвяст, — винаги се сблъскваш с идиоти!
Спря и се обърна към русия.
— Ти искаш ли?
— Не — отвърна стреснатото момче.
— Тогава бъди така добър и ни кажи къде да отидем, като новодошли.
— В кабинета на брат Кинан — Годфри посочи към главния вход. — Втората врата вдясно.
— Благодаря, приятел — усмихна се Джоми. — Когато твоят човек се свести, му кажи да не се притеснява. Вярвам, че всеки има право на грешка и утре можем да започнем на чисто. Но ако пак вземе да ми излиза със селските номера, ще се ядосам наистина.
Годфри само кимна.
Джоми вдигна раницата и се обърна към спътниците си.
— Да вървим.
Тръгнаха през широкия двор между главната порта и голямата сграда на Ролдемския кралски университет. „Посрещачите“ наобиколиха падналия си другар. Едно от по-малките момчета обаче закрачи до Джоми и каза с ослепителна усмивка:
— Ще ви покажа пътя.
— Благодаря. Как се казваш?
— Гранди. А ти?
— Джоми. Това са Тад и Зейн.
Момчето беше някъде на тринадесет и имаше заразителна усмивка. Лицето му беше обсипано с лунички, а косата му бе тъмнокафява.
— Винаги ли си в толкова добро настроение? — попита Тад.
Гранди поклати глава.
— Не. Само когато някой цапне Серван в лицето.
— Често ли се случва? — включи се Зейн.
— Не. Днес беше за пръв път. Но ще гледам с удоволствие, ако решиш пак да го направиш.
— Голям досадник, а? — подсмихна се Джоми, докато изкачваха стъпалата към вратата.
— Не само. Той е побойник и… а бе гадняр. Не знам защо. Има си всичко, което може да поиска.
— Изненадан съм, че не го бият по-често.
— Може би защото кралят му е чичо — обясни Гранди.
Джоми внезапно спря и Зейн се блъсна в него, след което тупна по задник на земята. Тад се бе опулил като заслепен бухал.
— Кралят му е чичо? — възкликна Зейн, докато се изправяше.
— Не точно — отвърна весело момчето. — Баща му е някакъв братовчед на стария крал. Но той твърди, че му е чичо, и никой не спори. Все пак е някакъв принц, нали така.
— Този път загазих — умислено каза Джоми.
— И какво ще правиш? — попита Тад.
— Ами… или трябва да станем добри приятели, или да го опердаша така, че да го е срам да каже.
Гранди се засмя високо.
— Няма да стане така. Кой е вашият покровител?
— Покровител ли? — попита Зейн. — Какво искаш да кажеш?
— Кой ви вкара в университета? — обясни момчето, докато завиваха по широкия коридор. — Баща ми е бивш капитан от кралската флота, а дядо ми — адмирал при стария крал. И двамата са учили тук, така че ме вкараха по наследство. Като завърша, и аз ще отида във флота. А вас кой ви вкара?
Тад се замисли за инструкциите на Калеб.
— Ние сме от Долината на сънищата и познаваме хора от Кралството и Кеш…
— Турган Бей, канцлерът на Велики Кеш — прекъсна го Зейн. Момчетата го бяха видели само веднъж при осуетяването на заговора. Едва ли можеше да ги разпознае сред тълпата, но все пак се бе съгласил да направи услуга на Пъг и да се застъпи за тях.
Гранди се засмя отново.
— Е, това е достатъчно високопоставена личност, че Серван да се замисли, преди да се оплаче на баща си. Или поне баща му ще се замисли, преди да прати някой да ви пререже гърлата. Стигнахме — спряха пред дебела дървена врата с малко прозорче. — Почукайте три пъти и изчакайте. Ще се видим после — Гранди се отдалечи бързо, а тримата новодошли свиха рамене.
Джоми се обърна и почука три пъти.
След секунда капакът на прозорчето се открехна. За момент през процепа се показаха две очи и вратата се отвори. На прага стоеше висок широкоплещест монах на Ла-Тимса, облечен с дълга роба. Качулката му бе смъкната и се виждаше обръснатата му според традициите на ордена глава.
— Да?
Джоми погледна спътниците си, които очевидно очакваха той да вземе инициативата.
— Казаха ни да дойдем при вас… сър.
— Братко, не сър. Влезте и затворете вратата.
Монахът се настани зад една широка маса.
— Аз съм брат Кинан, управител на университета. Ще се обръщате към монасите с „братко“, а към жреците с „отче“. Ясно ли е?