— Да… братко — отвърна Тад, другите повториха след него.
— Кои сте вие?
— Аз съм Джоми, а това са Тад и Зейн. Ние сме от…
— Знам откъде сте — монахът имаше гъсти вежди и хлътнали очи, които създаваха впечатление, че постоянно се взира. А може би наистина се взираше. — Очаквах нещо по-различно, когато от Имперския двор на Кеш ме помолиха да приема „трима многообещаващи младежи“ по средата на годината — замълча и се втренчи в тях.
Джоми понечи да каже нещо, но монахът го прекъсна.
— Ще говориш само когато се обръщат към теб. Ясно ли е?
— Да, братко — Джоми очевидно не беше доволен от това отношение.
— Ще трябва да се стараете много, за да наваксате изпуснатото. Ние предлагаме най-доброто обучение в света и трябва да се смятате за привилегировани, че сте тук. Ще изучавате най-различни предмети: история, изкуство, ученията на Ла-Тимса, както и военни стратегии и тактики. Най-добрите млади благородници на Ролдем се готвят тук за служба в армията, флота или двора. След като завърши, всеки студент трябва да изкара десет години в служба на Короната. Мнозина приемат тази кариера за цял живот.
Тад и Зейн се спогледаха разтревожено. Никой не им беше казвал нищо за служба на Ролдем. Нищо не пречеше на Пъг да им нареди да изкарат десет години в двора или пък да се сражават по земя и море, но шокът щеше да е по-малък, ако ги бяха предупредили. Брат Кинан сякаш прочете мислите им.
— Гражданите на други страни нямат тази привилегия. Вместо това заплащат сериозна сума — огледа Джоми от главата до петите. — Имате мизерен вид, но това не е проблем. Като приключим, ще отидете при брат Тимоти и той ще ви даде униформи. Трябва да ги носите, докато не завършите. Сред студентите няма ранг и титли, така че ще се обръщате един към друг по име. Правилата ни са строги и не търпим неподчинение. Сега си свалете туниките.
Момчетата се спогледаха и започнаха да се събличат.
— Коленичете пред масата. Коленичете! — извика монахът, като видя, че се колебаят.
После се изправи и взе една дълга пръчка.
— Това е възпитателен инструмент. Всяко провинение се наказва с бой. Броят на ударите зависи от сериозността на провинението — той внезапно замахна и удари момчетата едно по едно. — Това е, за да знаете какво ви чака. Имате ли въпроси?
— Само един, братко — обади се Джоми.
— Питай.
— Какво е наказанието за удряне на друг студент?
— Десет пръчки.
Джоми въздъхна.
— Тогава по-добре започвайте. Преди да дойдем, ударих едно момче, казва се Серван.
Монахът удари десет пъти Джоми. Тад и Зейн стояха на колене и се мръщеха.
— Изправете се и се закопчайте. Джоми, ти си по-интелигентен, отколкото изглеждаш. Ако не си признаеш, наказанието се удвоява. Щеше да отнесеш двадесет, ако някой друг ми беше казал, че си ударил Серван.
Джоми само кимна.
— Продължете по коридора. Брат Тимоти е в последната стая вляво. Той ще се погрижи за вас.
Щом излязоха, Тад попита:
— Боли ли?
— Разбира се, че боли. Но едно време баща ми ме биеше по-тежко. А и не искам да доставям удоволствие на подобни хора.
— Какви? — обади се Зейн.
— Има два вида хора, които изпълняват наказания. Такива, които знаят, че е необходимо, и такива, които изпитват наслада. Брат Кинан е от вторите. Колкото повече показваш, че те боли, толкова по̀ ще се радва.
Стигнаха до последната врата и почукаха.
— Не стойте под дъжда. Влизайте — чу се глас отвътре.
— Дъжд ли? — учуди се Зейн.
Джоми се засмя и отвори вратата. Помещението беше много по-голямо от кабинета на брат Кинан и представляваше някакъв склад. Покрай стените имаше дълги полици с грижливо надписани кутии. Сигурно бяха стотици, защото складът не беше никак малък. Освен рафтовете в помещението имаше маса и стол, на който седеше невероятно дребен монах — дори джудже щеше да изглежда внушително пред него. Главата му бе традиционно обръсната, но имаше голяма червеникава брада със сиви нишки. Плюс живи очи и сърдечна усмивка.
— Нови момчета! Разбрах, че ще имаме нови! Това е чудесно!
— Брат Кинан ни каза да дойдем тук — започна Тад. — Вие ли сте брат Тимоти?
— Да, позна, аз съм — мъжът продължи да се подхилва. — Да започваме. Смъквайте си дрехите — надигна се, тръгна покрай левия рафт и изчезна някъде навътре.
— Сигурно отиде за униформи — прошепна Зейн.
— Да бе. Вярно ли? — заяде се Тад.
Джоми си свали ризата, като се мръщеше от болка. Брат Тимоти се върна с три големи кутии, които едва крепеше.
— Братко, нека ви помогна — обади се Тад и взе най-горната.
— Благодаря. Ето и на вас — в кутиите имаше туники, панталони, барети, ботуши и бельо. — Не стойте като глупаци. Обличайте се. Да видим дали са ви по мярка.