Намираха се в центъра на помещение, приличащо на Залата за изпитания в Камарийн, но много по-широко. По трибуните можеха да насядат поне петстотин Ездачи, а на арената можеха да се провеждат по десетина схватки едновременно. Валко се огледа и видя, че останалите младежи също са готови за бой.
Възрастният воин беше облечен в броня на Опустошителите, подобна на тези на Садхарин. Тъмносив шлем без забрало, броня и предпазители за ръцете и краката. За разлика от високия пискюл на садхаринските шлемове, неговият завършваше с остър шип, на който бяха вързани две кървавооранжеви панделки. Говореше заповедно, но без да повишава тон.
— Вие ще умрете — няколко от младежите се напрегнаха и посегнаха за оръжията си. — Но не днес.
Изгледа шестнадесетимата млади воини, които стояха в полукръг около него, и продължи:
— Вие сте при мен, защото сте оцелели след първото си изпитание. Това е добре. Не може да служите на ТеКарана, ако сте мъртви. Не може да направите силни синове и умни дъщери, ако не оцелеете. Ще искате силни синове, които един ден да стоят на това място, и умни дъщери, които да крият внуците ви, докато не дойде време за изпитание. Такъв е пътят на дасатите.
— Такъв е пътят — отвърнаха младежите в един глас.
— Второто най-славно нещо, което може да направите, е да умрете смело за Империята, когато не остава друг изход. Най-славното нещо е да накарате враговете да умрат. Всеки може да загине глупаво. Глупостта е слабост. Няма слава в това да умреш глупаво. Такъв е пътят на дасатите.
— Такъв е пътят.
— Аз съм Хиреа, Ездач от Опустошителите — продължи старият воин. — Сред вас има синове на Опустошителите.
Няколко от младежите извикаха одобрително.
— Вече не — Хиреа повиши тон, за да покаже, че не му е приятно. — Вече не сте Опустошители. Не сте синове на Садхарин. Нито на Калмак, Кървав прилив или Ремалу. Каквито и да сте били, преди да дойдете, вече е минало. Сега сте мои, докато не преценя, че сте готови да се върнете при бащите си, или не загинете. От тази арена можете да се върнете при бащите си или да отидете при Мрачния. За мен е все едно къде — изгледа ги един по един. — Ще бъдете разделени по двойки и ще спите в една стая. Воинът, с когото делите стаята, ще ви е като брат. С радост ще дадете живота си за него и той за вас. Ако бащите ви са врагове, това не е от значение. Вие сте братя. Това е първият урок.
— Сега — продължи воинът и посочи двамата младежи в краищата на полукръга. — Вие, излезте напред и си кажете имената.
Бойците се представиха.
— Вече сте братя, докато не напуснете това място. След това може да се убиете, но дотогава трябва да сте готови да се жертвате един за друг. Застанете зад мен.
Упражнението се повтори още два пъти, докато стигне до Валко. Падна му се младеж от Ремалу, Сиилет, син на Силт, лорд на Рианта. Валко не каза нищо, но изпитваше известни съмнения към новия си „брат“. Ремалу бяха известни като фанатици. Много от синовете им оставяха меча и ставаха жреци. Да се служи на Мрачния несъмнено беше чест, но мнозина смятаха, че не е съвсем мъжко. Жреците доживяваха до старини и не признаваха синове. Всеки син на жрец беше обречен да е в низшите касти, а воините не можеха да понесат такъв срам. Бе по-добре Низшите да се размножават помежду си.
Според слуховете мнозина от Ремалу бяха магьосници. Бяха свързани с могъщи същества от други светове и съветваха ТеКарана. На Косриди на тях се гледаше с омраза, страх и недоверие.
— Много от тях ще умрат скоро, братко — прошепна Сиилет.
Валко кимна сдържано.
Хиреа огледа двойките.
— Получавате двойни стаи. Тези, които стояха отляво, да пренесат багажа си при своите братя. После отидете на вечеря и след това се върнете тук за първата тренировъчна битка.
Младежите тръгнаха под строй. След малко Валко наблюдаваше Сиилет, който прибираше вещите си в сандъка до второто легло. Имаше няколко мистични предмета, от типа, който притеснените майки даваха на синовете си. Може би неговата майка бе заела почетно място в двора на баща му. А може би му ги беше дала, преди да излезе от Криенето. Няколко от предметите имаха по-мрачен аспект и буквално се усещаше струящата от тях магия. Амулети? Талисмани за късмет?
Сиилет му се усмихна и седна на леглото. Валко реши, че прилича на заркис — страховития нощен хищник на равнините.
— Ще извършим велики дела, Валко — прошепна Сиилет.
— Защо шепнеш?
— Не се доверявай на никого, братко.
Валко кимна. „Защо тогава да се доверявам на временен брат?“ Сиилет очевидно беше странен. Май спадаше към онези, които бяха склонни да станат жреци.