— Да вървим на вечеря.
Сиилет се изправи и го погледна в очите. Това беше или акт на предизвикателство, или на доверие. Понеже не беше извадено оръжие, Валко реши, че е знак на доверие.
— Ще извършим велики дела — прошепна Сиилет. — Може дори да открием и унищожим Бялото.
— Бялото е мит — отвърна Валко. — Лудост е дори да си представяш подобни същества.
Сиилет се засмя.
— Много се палиш за един мит.
Валко усети, че гневът му се надига.
— Ние сме тук, за да се обучим, братко. Не ме интересуват амбициите на някакъв син на Ремалу. Нито приказките за величествени подвизи. Те са за децата, които си играят по време на Криенето. Баща ми ме изпрати тук и аз дойдох. Хиреа нареди да те наричам брат и да съм готов да се жертвам за теб. Подчиних се. Но не се опитвай да си играеш игрички с мен, или ще те убия.
Сиилет се засмя отново.
— Отговаряш като истински воин — обърна се и тръгна към столовата.
Валко бе озадачен. За какво бе всичко това? Бялото беше богохулство и никой не говореше за него, ако искаше да оцелее. Признаването на неговото съществуване означаваше да се отрече всемогъществото на Мрачния. Но ако все пак го имаше и някой успееше да го победи, щеше да спечели огромна слава. Нямаше логика Мрачният да не е всемогъщ. Дали тези приказки не бяха достатъчни, за да убие Сиилет, без да се налага да се защитава от Хиреа? Ако убиеше Ремалу, със сигурност щеше да заслужи уважението на баща си. Поколеба се за момент, след което изостави тези мисли и тръгна след Сиилет към столовата.
Беше дребна грешка, но кръвта от прободения корем бликаше силно между пръстите на младия воин.
Хиреа се приближи и погледна ранения. Противникът му стоеше наблизо с безизразно лице.
— Върви там — каза Хиреа на победителя и посочи края на арената. След това се обърна към поваления младеж. — От какво имаш нужда?
Боецът се държеше за корема и почти не можеше да говори.
— Довърши ме.
Със светкавично движение, което младежите едва успяха да проследят, Хиреа измъкна меча си и отне живота на поваления. Неколцина се засмяха, но Валко и Сиилет не бяха сред тях.
— Той беше слаб! Но не толкова слаб, че да поиска лечител. Това не е смешно. Не си струва да го съжаляваме, но не е смешно — Хиреа махна на слугите да изнесат тялото. Щяха да го отнесат в Смъртната стая, където да извадят полезните части от трупа. С останалото щяха да нахранят животните. Това щеше да е последната полза от младежа.
— Има ли някой, който не разбира? — никой не посмя да отвори уста. — Позволено е да питате. Няма да се изучите, ако постоянно мълчите.
— Хиреа, какво щеше да стане, ако беше поискал лечител? — обади се един младеж.
Ветеранът прибра оръжието си.
— Щях да стоя и да гледам как му изтича кръвта. Подобна слабост заслужава страдание.
— Това вече щеше да е наистина забавно — каза Сиилет.
Хиреа го чу и се обърна.
— Така е — засмя се и викна на останалите да се върнат по местата си, след което се обърна към противника на мъртвото момче. — Аз ще съм твой партньор, докато не загине някой друг. След това победителят ще е новият ти брат. Добро убийство.
Младежът кимна, без да се усмихва. Разтревоженото му изражение показваше, че се чуди дали ще оцелее до края на днешната тренировка.
Слугите разбудиха младите воини посред нощ. Бяха много внимателни, защото младежите бяха готови да излеят гнева си върху първия Низш. Все пак съобщението беше предадено. „Хиреа иска да се приготвите за езда веднага.“
Воините спяха с традиционните черни ризи, но оръжията им бяха подръка. Слугите бързо им помогнаха да се облекат. Проста препаска, риза без ръкави и стягане на глезените. След това идваше ред на панталоните, елека и бронята. Когато се върнеха у дома, щяха да получат пълен гардероб за всякакви случаи. Но по време на обучението разполагаха само с нощница и доспехи. Носеха броня дори по време на теоретичните уроци.
Младежите забързаха към вече оседланите от слугите варнини. Животните драскаха с нокти по земята в предчувствие за предстоящия лов. Валко се приближи до своето — млада женска, която още не бе раждала, и я погали по врата, преди да стегне подпруга. След това хвана юздите и дръпна веднъж, силно, за да покаже, че той командва. Варнините бяха глупави животни и непрекъснато трябваше да им се подсказва кой е господарят. Мнозина предпочитаха самците заради тяхната агресивност, но по-често се яздеха скопци и млади женски.
Валко изчака останалите воини. Бяха останали десетима от първоначалните шестнадесет. Валко знаеше, че загиналите заслужават съдбата си, но нещо в смъртта на последния, Малка, го притесняваше. Беше се сражавал със Сиилет и бе получил лека рана. Просто порязване в предмишницата, от което дори не бе изтървал меча си. При подобни случаи бе позволено да се превържеш сам. Малка поиска пауза от Сиилет и той прие. А после го изчака да премести меча в лявата си ръка и в момента, в който остана незащитен, го уби с един удар.