— Валко! Чакай!
Младият боец дръпна юздите. Жаждата да убива все още гореше в гърдите му, но той се подчини.
Хиреа се приближи и застана срещу него.
— Откъде знаеше?
Валко не можеше да си поеме дъх.
— Успокой дишането и спри да мислиш за убиване. Не си животно. Ти си дасат.
Младежът се бореше със себе си. В момента искаше единствено да се впусне след останалите и да сече тела, докато потокът не се оцвети в оранжево от кръвта. Наложи се да стисне зъби.
— Мисли! — извика Хиреа. Беше един от редките случаи, когато повишаваше глас. — Не позволявай нагонът да вземе контрол над теб! Винаги мисли, Валко! Не си животно. Мисли!
Валко се съсредоточи върху ръката, която държеше юздите. Варнинът очакваше следващата команда, възбуден от миризмата на кръв. Младежът усети как сетивата му се разпростират отвъд животното, потока и околността. Накрая бавно прибра меча си.
— Един търговец ми съобщи, че видял пушек по залез-слънце — каза Хиреа. — Опитвах да отгатна къде се крият по информацията. Но ти намери точното място. Ние щяхме да го подминем и те щяха да успеят да се доберат до горите. Откъде разбра?
— Знаех, че са там — гласът на Валко потрепна от вълнение.
— Но как? Калта скриваше топлината и миризмата им.
— Аз щях да се скрия там. Поставих се на тяхно място.
Хиреа го погледна внимателно. Не можеше да различи чертите му в мрака, но кръвта пулсираше под кожата. В миговете след убийствата лицето на Валко беше като горяща маска.
— Беше разкъсан между обучението да се криеш и желанието да убиваш, но се окопити по-бързо от всички младежи, които съм тренирал.
Валко само сви рамене.
— Аха — Хиреа се наведе напред. — Чуй, наследнико на Камарийн. Опустошителите не се интересуват много от синовете на Садхарин, но ти имаш… потенциал. Не е в твой интерес, нито на семейството ти, ако покажеш този потенциал твърде рано. Трябва да овладееш тънкия баланс между слабостта и силата, който ще ти позволи да оцелееш и да намериш мястото си сред дасатите.
— Тази вечер извърши две убийства, при това на жени в разцвета на силите им — продължи той. — Това е сериозно постижение за младеж. Заслужи си награда. Но ако беше продължил и бе натрупал още убийства, щеше да е забележително. А точно в момента не бива да си… забележителен — Хиреа обърна животното си и махна на Валко да го последва. — Ела да видим как се справят останалите.
Младежът тръгна след учителя си.
— Усещам нагона ти, млади Камарийн. Ако зависи от мен, скоро ще се върнеш в замъка на баща си — Хиреа отново понижи глас. — Но не твърде скоро, защото това също би било забележително. Другите са ето там. Ако са оставили някое дете да избяга, ще ги накарам да се връщат пеша, дори ако им се наложи да се бият със заркисите.
— Мисля да те наградя — продължи ветеранът. — Като се върнем, ще ти пратя слугиня. Миришеш на похот. Нека те научи на Играта с ръце и уста, но няма да се съвкупявате. Баща ти няма да е доволен, ако почнеш да правиш деца дори на Низши жени, преди да съм потвърдил, че си достоен за наследник. Но заслужаваш похвала, че първи намери Криенето и извърши първото убийство. Ти ще решиш дали искаш да споделиш жената с брат ти, но знай, че това, което направи тази вечер, е забележително.
Валко кимна. Разбираше, че скоро може да му се наложи да убие този мъж.
11
Делекордия
Гледката беше зашеметяваща.
Следвайки указанията на Вордам, Пъг, Накор, Магнус и Бек бяха излезли през точната врата от Пътя на световете. В момента се намираха на един планински връх над град Сюшар на света Делекордия. Тази врата беше най-слабо използваната от трите, защото излизаше на малка скална площадка, от която се спускаше тясна стръмна пътечка.
Пъг не се притесняваше от падане. Разполагаше с достатъчно умения, за да защити себе си и останалите, макар че те едва ли щяха да се нуждаят от помощ. Магнус можеше да левитира по-добре от всеки на Острова на чародея. Накор винаги разполагаше с някой „трик“ подръка. Колкото до Бек, след всичко, което бе демонстрирал, едно падане от скалите едва ли щеше да е достатъчно, за да го убие.
— Вижте — прошепна Бек. — Това е интересно.
— Наистина, много интересно — бе принуден да се съгласи Накор.
Никога не бяха виждали подобно небе. То преливаше във всички нюанси на цветовия спектър и непрекъснато се променяше. Сякаш всяко движение на вятъра и облаците беше оцветено.
— И преди съм виждал подобно нещо — каза Пъг след кратко мълчание.
— Къде, татко? — Магнус се наведе и погледна към стръмния склон.
— Като момче. Когато с Томас и лорд Боррик тръгнахме към Крондор, за да предупредим принца за цуранското нашествие. Под планините на джуджетата имаше водопад с подобни цветове. От скалите се утаяваха минерали и на светлината на факлите водата сияеше като дъга. Но тук са много по-живи.