— Харесва ми! — извика Ралан Бек, сякаш мнението му имаше нужда от повишаване на тона.
— Наистина ли? — учуди се Накор. От досегашното общуване с младежа не бе останал с впечатлението, че разполага дори и с най-малък намек за естетика.
— Да, Накор — на лицето му бе изписан възторг. — Харесват ми проблясванията и начинът, по който се вижда вятърът.
— Виждаш вятъра ли? — попита Магнус.
— Да. Ти не можеш ли?
— Не — призна магьосникът.
Накор присви очи.
— Аха. Виждам го. Ако се загледате в далечината, въздухът леко трепери. Опитайте.
След секунда Пъг започна да разбира за какво говорят.
— Прилича на маранята в пустинята.
— Само че е по-силно — каза Бек. — И може да се види зад него.
Пъг погледна въпросително Накор, но той само поклати глава и каза:
— Младежът има по-силно зрение от нас.
Магьосникът реши да изостави темата. Вятърът беше смразяващ, а въздухът имаше горчив привкус. В далечината се виждаше тяхната цел, град Сюшар.
— Градът е огромен.
Беше говорил с Каспар за видението в Павилиона на боговете и бе разпитал за всички подробности. Бившият херцог бе впечатлен от размерите на дасатските градове.
Пъг опита да се успокои, но пристигането на Делекордия го бе развълнувало.
— Ще ми трябва известно време, докато привикна.
— По-добре да тръгваме, татко — обади се Магнус. — Инструкциите на Вордам помагат, но вече почва да ми се гади. Да стигнем до Кастор колкото се може по-бързо.
Пъг се съгласи и тръгна по пътечката.
— Като слезем малко, ще опитам да се телепортирам, но подозирам, че няма да мога да се съсредоточа. Все едно не съм спал от дни.
Накор кимна и каза:
— Тук е интересно, но не е хубаво. Наистина е по-добре да намерим този Кастор.
Както и предполагаше, Пъг не успя да направи заклинанието си за пренасяне на кратко разстояние.
— Така си и мислех — обади се Накор, докато гледаше усилията му. — Тук нещата са по-различни. Някак изкривени… погрешно.
— Какво искаш да кажеш? — попита Магнус, който се бе съсредоточил в спускането по пътеката.
— Не знам. Свързано е с моя начин на мислене. Нещата си имат правила. Реагират по определен начин, когато направиш нещо. Ако бутнеш отляво, ще отиде надясно. Ако натиснеш отгоре, ще потъне. На този свят… ако натиснеш, нещата натискат в отговор, а ако бутнеш отгоре, завиват наляво — Накор се усмихна. — Ако имам повече време, мисля, че ще му хвана цаката.
— Ако Кастор се погрижи за нас, както казва Вордам, ще имаме достатъчно време да се изучим. И тримата — отвърна Пъг.
Бек махна с ръка, обхващайки гледката.
— Това място е прекрасно, Накор. Наистина ми харесва.
— Как се чувстваш? — попита го исаланецът.
Младежът сви рамене и го подмина.
— Чудесно. Защо? На вас зле ли ви е?
— От нас четиримата само ти се чувстваш добре на това място.
— Това лошо ли е? — попита боецът.
— Очевидно не — отвърна му Магнус.
Когато се спуснаха в по-ниското, пътечката се разшири, а след още почти два часа стигнаха до пътя към града. Приближи се каруца, теглена от създание, подобно на кон, но с по-широк гръб и по-къс врат. Животното пръхтеше, защото водачът го ръчкаше непрекъснато с някакъв остен. Коларят ги изгледа, докато се разминаваха, но лицето му не изрази никаква изненада от четиримата човеци.
— Чудя се как ли спира? — обади се Пъг.
— Може би като престане да го ръчка и животното спира от благодарност — отвърна Накор.
Магнус се засмя достатъчно силно, за да накара Пъг да се обърне. Синът му рядко демонстрираше чувство за хумор и всеки път го изненадваше.
Тръгнаха по края на пътя, защото движението беше доста натоварено. Пъг бе посещавал множество чужди светове и бе общувал с най-различни същества. Но този свят го изумяваше като никой друг. Тукашните жители му изглеждаха неземни по немислим начин.
Вордам им бе дал изключително точни инструкции как да стигнат бързо и безопасно до търговеца Кастор. Въпреки това по някаква причина бе отклонил много от въпросите на Пъг — обясняваше, че ще им бъде отговорено, щом пристигнат.
Градът беше възхитителен. Камъните по тъмните стени отразяваха различните цветове на небето и създаваха илюзия за масло на повърхността на вода.
Щом наближиха градските порти, чудесата продължиха. Камъните бяха напаснати така, че не се виждаше следа от мазилка, а стените се издигаха на единадесет-дванадесет етажа според човешките стандарти.