Пъг се опитваше да обясни основния въпрос: защо предприемат това пътуване.
— Честно казано, не знам.
Магнус седеше на матрака със скръстени крака и се усмихваше.
— Мама щеше да е много щастлива от това признание.
Пъг се колебаеше от месеци дали да каже на семейството си за бележките от бъдещето, но засега не смееше.
— В момента ми липсва повече, отколкото можеш да си представиш. Бих изтърпял едно от нейните мрънкания само за да чуя гласа й.
Магнус се усмихна широко.
— Представям си какво щеше да стане, ако чуеше за мрънкането.
Пъг се засмя. След това отново се угрижи.
— Знам само, че трябва да стигнем до сърцето на дасатската империя, като преди това минем през другия свят. Предполагам, че там ще открием причината за разломите на Келеуан и трябва да намерим начин да ги спрем.
— Не разбирам защо въобще се излагаме на риск? Талноят е на безопасно място в Събранието, а на Мидкемия няма разломи. Защо не унищожим талноите? Според спомените на Томас те не са неуязвими. А може да ги преместим на някой изоставен свят?
Пъг въздъхна.
— Мислил съм за това. Всичко, което научим от устройството в Събранието, си струва риска. В момента не искам да се занимавам с останалите талнои, които са защитени на Новиндус. Ако се наложи, цураните ще върнат талноя на нашия остров, а майка ти знае какво да прави след това.
Магнус се изправи.
— Нека се поразходим. Имам нужда от промяна, тази стая вече ме потиска.
Пъг се съгласи и излязоха. Трябваше да се приберат по залез, когато им предстоеше нов урок с Данко. Идеите на Накор, че всичко на този свят се движи различно, бяха верни. Беше им се наложило да свикнат с новите подредби и закони, за да могат да практикуват магия. Както се бе изразил Пъг след първия урок, беше като да учиш чужд език.
На площада течеше поредното празненство. Иплиакците имаха множество подобни дни, в които честваха свещени празници. Днешният явно бе свързан с храната, защото тези в парада хвърляха малки сладкиши в публиката.
Пъг си хвана едно кексче във въздуха и отхапа.
— Не е лошо — каза и подаде половината на Магнус, но той отказа.
Сградите бяха над десететажни, изградени от един и същи камък. Сюшар не приличаше на нито един от човешките градове, които бяха посещавали. Сградите нямаха нищо общо с грубоватите конструкции в Кралството, нито със строителството в Кеш, чиято основна цел бе да се осигури подслон от жегата; нито дори със сградите на Келеуан, които се строяха от дърво и хартия, за да може стените да се местят според нуждите.
По една от страничните улици се зададе процесия. Богата жена се возеше на носилка, носена от набити според ипилиакските стандарти мъже. Двамата магьосници се отдръпнаха от пътя им. Жената беше облечена доста провокативно: на кръста си носеше отрупан със скъпоценности колан, от който се спускаше къса пола, оставяща много малко на въображението. На гърдите си имаше странна плетеница от мъниста, под която изкусително проблясваше кожа. Черната й коса — най-често срещана сред ипилиакците — беше стегната на конска опашка със златен пръстен, а на ръцете си носеше диаманти.
— Аклиматизацията има странен ефект — обади се Магнус, когато носилката отмина. — Тази жена ми се стори привлекателна.
— Те са красива раса, след като свикнеш с вида им.
— Не. Говоря за начина, по който бих намерил човешка жена за възбуждаща. Което е странно.
Пъг сви рамене.
— Може, а може и да не е. За мен кралицата на елфите беше неземно красива, но не ме привличаше. От друга страна, Томас бе запленен от нея много преди да се превърне в това, което е днес. Може да е свързано с промените, на които се подлагаме, а може и просто да имаш по-различна идея за красота от баща си.
— Може — отвърна Магнус. — Чудя се каква ли е тя. В Кеш бих предположил, че е благородничка. В Крондор… може би куртизанка на някой богаташ — той поклати глава. — Тук? Дали въобще ще успеем да научим за дасатите достатъчно, че да оцелеем на техния свят?
Пъг въздъхна.
— Мисля, че до известна степен ще успеем, макар да не мога да кажа защо съм уверен в това — отново се замисли дали да не признае за бележките от бъдещето. — Да речем, че вярвам, че това пътуване ще е по-малко опасно, отколкото изглежда.
Магнус замълча за момент, после каза:
— Татко, трябва да спреш да ме третираш като син. От години съм най-талантливият ти ученик. В някои неща съм добър колкото теб и майка и вярвам, че един ден ще ви надмина. Знам, че се опитваш да ме предпазиш…
— Ако исках да те предпазя — прекъсна го Пъг, — щях да те оставя на острова при майка ти и брат ти.
Помълча, сякаш се опитваше да подбере правилните думи.