Джоми се поколеба, след което замахна високо, все едно да отнесе главата на противника си.
Годфри лесно отби удара, протегна ръка и го ръгна силничко в гърдите. След което дръпна меча си назад и го плесна по незащитената длан.
Джоми извика и изтърва меча си, което предизвика смях.
— Вдигни оръжието — нареди Майсторът.
— Това беше нарочно — оплака се младежът и клекна да вземе меча.
Годфри махна шлема си и се ухили в знак, че е познал.
— Само слабият боец обвинява противника за собствените си недостатъци — отвърна инструкторът с неприязън.
Джоми го изгледа продължително.
— Аха. Да опитаме отново.
Свали шлема си и го подаде на Тад, за да обърше изпотеното си чело. После си го сложи и се обърна към Годфри.
— Не ми харесва този поглед — каза Тад.
— Помниш ли какво стана предния път?
— В онази таверна в Кеш ли?
— Да. Онзи войник каза нещо на момичето…
— Онова дето го харесваше Джоми?
— Същото.
— Тогава стана лошо.
— Наистина лошо — съгласи се Зейн.
— И сега ще стане.
— Да, ще стане — отново се съгласи Зейн. — Лошо.
Майсторът махна на дуелистите да заемат позиции, след което се обърна към останалите студенти.
— Преди малко този младеж — той посочи Джоми — пресили удара си и излезе от равновесие и позиция, което позволи лесно париране. То, от своя страна, наруши съвсем баланса му и го остави открит за контраатака. Започвайте!
Джоми повтори атаката си — до момента, в който Годфри парира. Този път, вместо да изпъне ръка, Джоми направи въртеливо движение и дръжката на оръжието му застана от вътрешната страна на тази на противника. Това принуди Годфри на свой ред да направи същото движение, за да го отблъсне.
В този момент Джоми неочаквано вдигна меча си като за поздрав и това извади противника му от равновесие. Вместо да отстъпи в позиция и да го мушне за туш според правилата, младежът сви лакът и замахна силно към главата му.
Тренировъчните шлемове бяха направени да отбиват върховете на мечовете, а не да устояват на гневен удар на як младеж.
Маската поддаде и Годфри падна на колене.
— Фал! — извика Майсторът.
— Може — отвърна Джоми. — Но съм виждал и по-лошо.
Майсторът на меча се обърна към старшия монах брат Самюъл, който едва сдържаше смеха си — беше бивш ролдемски войник и отговаряше за военното обучение на студентите. Тад, Зейн и Джоми го бяха харесали мигновено, а и той очевидно се забавляваше от по-грубоватия им подход. Трите момчета изоставаха в литературата, философията и историята, но имаха прилично бойно обучение. Брат Самюъл наклони глава и сви вежди, сякаш казваше на Майстора да се оправя сам.
— Това е Дворът на майсторите! — извика мъжът, сякаш това обясняваше всичко. — Тези уроци трябва да усъвършенстват боравенето ви с мечове.
— Значи аз печеля — каза Джоми.
— Какво? — инструкторът го погледна невярващо.
— Със сигурност — младежът хвана шлема си с дясната ръка, за да може да жестикулира с лявата.
— Това е възмутително! — извика Серван.
Джоми си пое дълбоко дъх и заговори с тон, сякаш пред него стоеше малко глупаво дете.
— Знам, че не можеш да разбереш, Серван — след това се обърна към Майстора на меча. — Противникът ми се опитваше да ме накара да отстъпя, за да можем да освободим мечовете си, нали?
Мъжът кимна.
— Ако бях направил това, оръжието ми щеше да иде настрани и понеже не съм по-бърз от него, той щеше да ме удари и да загубя. Или щеше да ме отблъсне навътре, да се върне по-бързо в позиция и отново да спечели точка. А при още една точка губя дуела. От друга страна, ако го ударя в лицето, ще има фал и ще почнем отново, и имам шанс да спечеля.
— Това е… — Майсторът на меча направо нямаше думи.
Джоми се огледа.
— Какво? Нали така се прави след фал?
Инструкторът поклати глава.
— Дуелът свърши. Обявявам Годфри за победител.
Годфри стискаше окървавения си нос и изобщо не приличаше на победител. Джоми му се усмихна мило и сви рамене.
Брат Самюъл обяви, че урокът е свършил, и им каза да се преоблекат. Серван пошушна нещо на Годфри.
Монахът тръгна между момчетата, като коментираше бойните им стилове и грешки.
— Тад, добре се справяш. Бързината е хубаво качество, но се постарай да предвидиш следващия ход на противника си. Зейн, ти си твърде предпазлив — след това се обърна към Джоми и му намигна. — Момче, не бих те завел на турнир, но нямам нищо против да си от лявата ми страна във всеки бой.
Джоми се усмихна на братята си и каза:
— Хубаво е да виждаш, че някой все пак цени добрите ти качества.
Зейн погледна към Серван и Годфри и понижи глас: