Валко знаеше, че с течение на вечерта останалите ще се напият и ще направят глупави избори. Все още не беше сигурен дали това е нещо обичайно и от него се очаква същото, или трябва да го избегне. От една страна, не искаше да си пилее времето с глупави действия, но от друга, помнеше съвета на Хиреа да не се отличава твърде много.
— А ти не си ли търсиш женска, братко — обърна се той към Сиилет.
Младежът се усмихна като гладен заркис.
— Честно казано, тук няма нищо, което да си заслужава. Ти не мислиш ли така?
Валко отново огледа помещението. Вече бе взел решение.
— Мисля, че си харесах онази, която говори с Токам.
— Защо? Баща й е дребен рицар.
— Но майка й е сестра на високопоставен член на Кървавата гвардия — Валко тръгна напред, преди Сиилет да отвори уста. Момичето беше привлекателно и той усети, че се възбужда при мисълта да легне с нея или да се сбие с Токам. Знаеше, че няма да направи нито едното, нито другото, но така поне щеше да отклони подозренията, ако го наблюдаваха.
Хиреа го гледаше, докато се приближаваше към двойката. Дали пък това в очите му не беше одобрение?
Валко реши, че скоро трябва да проведат сериозен разговор.
Тад се мръщеше, Зейн зяпаше, а Джоми направо сияеше. Церемонията в двореца въобще не беше скромна. В дългата тронна зала имаше поне двеста придворни и две дузини гвардейци с кръгли бели кожени шапки с черни панделки, бели жакети с червени илици, черни панталони и високи черни ботуши.
На свой ред момчетата бяха облечени с най-добрите дрехи, които бяха успели да си купят за толкова малко време. Монасите не бяха доволни от прекъсването на учебния процес, но не можеха да противоречат на кралските заповеди.
Специално Джоми се беше нагиздил като каруцар на панаир. Носеше първия си наистина изискан жакет, от зелено кадифе със златни копчета. Бяла ленена риза с дантелена украса, по последната мода на Ролдем, която Тад смяташе за глупава, и черни панталони с къси ботуши.
Според Зейн от късите ботуши нямаше полза, защото нито бяха достатъчно удобни, нито вършеха работа като нормалните.
Всеки момент щяха да ги представят на краля на Ролдем.
— Така ви се пада, като спасявате живота на принца — прошепна Серван.
— Да ме беше предупредил — отвърна Джоми, без да спира да се усмихва. — Щях да оставя дребосъка да си виси там.
Серван отвърна на усмивката му.
Двамата не бяха станали приятели, но вече се разбираха. Серван и Годфри вече не се отнасяха с презрение към Джоми, а той бе спрял да ги бие.
Церемониалмайсторът удари с жезъла си по пода и в залата настана тишина.
— Ваши величества! Лордове и дами, които сте се събрали тук! Представям ви сър Джоми, сър Тад и сър Зейн от Кралския двор на Кеш!
— Сър ли? — възкликна Тад. — Това пък кога стана?
— Трябваше да ви измислят някаква представителна титла — прошепна Серван. — Сега се поклонете на краля, както ви показах, и не се препъвайте!
Момчетата тръгнаха по дългия килим, спряха на няколко крачки от подиума и се поклониха. На двата трона седяха крал Карол и кралица Гертруде. До кралицата стоеше принцеса Стефани, момиченце на осем-девет години, а до краля бяха тримата му сина. Престолонаследникът Константин беше на годините на момчетата, брат му Албер беше с две години по-малък, а принц Гранди се хилеше на приятелите си. Константин и Албер носеха флотски униформи, а Гранди беше облечен с относително проста туника със златно везмо и диамантени копчета.
— Дължим ви голяма признателност, млади господа, за това, че спасихте най-малкия ни син — каза кралят с усмивка.
Трите момчета бяха инструктирани да не говорят, ако не им бъде зададен директен въпрос, но Джоми не можа да се сдържи.
— Не искам да ви противореча, ваше величество, но синът ви не беше в чак такава опасност. Той е съобразително момче и може да се грижи за себе си. Просто имаше дребна неприятност.
Залата замълча за момент, след което кралят се разсмя. Гранди завъртя очи към тавана и се усмихна.
— Знаем, че животът на сина ни е бил в опасност и че вие сте го спасили с риск за своя. Затова с удоволствие ще ви наградим — той направи жест към церемониалмайстора.
— Нека се знае в цял Ролдем, че тези младежи са удостоени със званието Рицар на Кралския двор и получават всички привилегии и почести, които им се полагат, заради героичните си действия при спасяването на най-младия ни син, нашия обичан Грандпрей. Титлата им е доживотна и се потвърждава с този декрет.