— Назначени сте като младши лейтенанти в Първа кралска армия — продължи абатът. — Отвън ви чака фургон, който ще ви откара до пристанището. Оттам ще пътувате с кораб до Инаска. Изглежда, някакъв разбойнически главатар е нахлул в Аранор, като се е възползвал от хаоса, който настана, след като анексирахме Оласко. В ролята си на млади офицери ще помогнете на генерал Бъртранд да отблъсне това нападение. Нека Ла-Тимса ви закриля. Да живее Ролдем.
— Да живее Ролдем — отвърнаха в хор Серван, Годфри и Гранди, а трите момчета от Долината на сънищата го повториха по-вяло.
Излязоха и брат Кинан ги отведе до конюшнята.
— Ами багажът ни? — попита Серван.
— Ще получите всичко необходимо — отвърна намусеният монах и махна на коларя да тръгва.
Пъг се събуди в задната стаичка на магазина на Кастор. Имаше нещо различно, може би навън? Не чуваше звуци, които да са го събудили. Всички останали спяха спокойно, само Бек се въртеше от някакви неспокойни сънища.
В този момент Пъг осъзна, че промяната не е навън, а вътре в него. Изправи се и погледна през прозореца.
Виждаше света по начина на дасатите! Въобще не можеше да го опише с думи. Имаше цветове отвъд червения и виолетовия спектър, цветове, които направо го оставяха без дъх.
В небето виждаше звезди, невидими за нормалното човешко око. Те нямаха светлина, но долавяше топлината им; и се намираха на толкова голямо разстояние, че нямаше число, което да го опише.
— Невероятно, нали? — разнесе се глас зад него.
Пъг въобще не беше усетил кога Ралан Бек се е събудил и е застанал зад него. Фактът, че бе успял да го засече, го тревожеше, но успя да преглътне изненадата си.
— Да, наистина е невероятно.
— Няма да се върна — продължи младият воин.
— Къде?
— На нашия свят. Мидкемия. Аз… не принадлежа там.
— Тук ли принадлежиш?
Бек помълча известно време, взираше се в небето.
— Не, не тук. На следващото място, където отиваме.
— Откъде знаеш? — попита Пъг.
— Не знам как, но съм сигурен.
Пъг замълча. Постоя още малко до Бек, после пак си легна. Лежеше в мрака и се чудеше на собствения си налудничав план. Знаеше, че е негов, защото съобщенията бяха написани от неговата ръка и досега нито едно не се бе оказало лош съвет.
Понякога се чудеше на краткостта на бележките и на липсата на по-точни инструкции. Знаеше, че вероятно за това си има причина, но въпреки това се ядосваше. Направо му идеше да изкрещи. От времевите парадокси го заболяваше глава.
Остана буден до зори, бореше се със стотиците колебания и притеснения, които го измъчваха.
Валко се събуди внезапно. Някой говореше. Гласът беше нежен и не носеше заплаха. Обърна се и видя Найла. Беше легнала до него и го бе прегърнала, както го прегръщаше майка му, когато беше малък. Усещането беше учудващо приятно и носеше сигурност.
— Баща ви иска да ви види — каза тя тихо.
Валко облече робата си и я последва до вратата към бащините му покои. Момичето почука веднъж и се отдалечи.
Вратата се отвори, но вместо баща му го очакваше друг мъж. Валко посегна за оръжието си, но осъзна, че го е оставил заедно с бронята на манекена в стаята си. Беше мъртъв, ако този мъж се окажеше враг.
Но другият не направи нищо заплашително. Само каза:
— Баща ви ви очаква.
Валко нямаше друг избор, освен да влезе. Ако съдбата му бе да загине тук и сега, нямаше как да й се противопостави.
В средата на помещението имаше стол, а срещу него в полукръг бяха наредени други четири. Три бяха заети. Аруке седеше в средата. До него се бе настанил мъж в робата на жрец. Ако се съдеше по знаците, беше с доста висок ранг. От другата страна на баща му седеше Хиреа, който се усмихна, като видя изненадата на Валко. Мъжът на вратата беше непознат, но бе облечен като воин, с доспехи и меч.
— Седни — нареди баща му и посочи празния стол срещу четирите.
Валко мълчаливо се подчини. Непознатият воин зае последното празно място.
— Намираш се на кръстопът, сине — заговори Аруке, бавно изтегли меча си и го положи в скута си. — Един от нас ще умре тази вечер.
Валко скочи на крака и сграбчи стола, за да го използва като импровизирано оръжие. Жрецът направи някакъв жест и младежът усети как силата му започва да го напуска. След няколко секунди изтърва стола. Мъжът отново направи жест и спря действието на заклинанието.
— Не би могъл да ни спреш, ако желаехме смъртта ти, млади воине. Но знай, че искрено искаме да останеш жив.
— Как така? Баща ми каза, че един от нас ще умре тази нощ. Не вярвам да се чувства остарял и да иска почетна смърт толкова скоро.