— Не разбирам — каза Валко. — За какво равновесие говорите?
— За равновесието между доброто и злото — отвърна жрецът.
Младежът примигна.
— Не разбирам тези думи.
— Думите са забравени, защото сме изгубили основните концепции — обясни Аруке. — Защо мислиш, че лечителите се занимават с професията си?
Валко сви рамене.
— Те са слаби. Те са… — не довърши, защото всъщност не разбираше защо наистина избират такъв живот.
— Защо едно разумно същество би избрало да бъде презирано от тези, на които служи? — попита Хиреа. — Нищо не им пречи да са търговци или занаятчии. Но те избират професия, която им носи постоянно презрение от другите. Защо?
Валко не можеше да обясни, но усещаше, че има нещо нередно.
— Те се подлагат на униженията, защото са добри мъже и жени — обясни отец Джувон. — Те са добри, защото помагат на другите само заради удоволствието от лекуването и поставят чуждите нужди над своите.
— Не разбирам — каза Валко с тон, който показваше, че наистина се опитва да вникне в нещата. Всъщност дълбоко в себе си знаеше, че започва да разбира.
— В древни времена във всеки човек е имало два импулса — заговори отново жрецът. — Единият те подтиква да правиш каквото пожелаеш без значение от последствията за другите. Да убиваш и да вземаш каквото поискаш. Този живот не води до никакъв прогрес, а носи само безкрайно кръвопролитие.
— Но винаги е било така — прекъсна го Валко.
— Не! — извика Аруке. — Ние четиримата сме живото опровержение. Всеки от нас доброволно би се жертвал за останалите.
— Но защо? — попита Валко и посочи Деноб. — Той е Ядмундийр, Хиреа е от Опустошителите, а той — младежът посочи отец Джувон — е жрец. Вие не сте роднини, нито сте обвързани от едно общество или по друг начин.
— Не е вярно — отвърна баща му. — Садхарините може да са съюзници с Опустошителите и да се бият с Ядмундийр, но ние тримата сме като братя.
— Това е другият импулс — обясни отец Джувон. — Този да споделяш трудностите и да помагаш. Нещо, което е отречено, но някои все още го чувстват, в противен случай не биха станали лечители. Защо да избираш живот, в който всички ще те ненавиждат?
Валко се чувстваше победен.
— Не разбирам.
— Нарича се „висш интерес“, сине. Или „висша цел“. Затова воините понякога забравят различията си и си помагат. Ние четиримата в тази стая сме сред малцината осъзнали, че нашият народ е изгубен без този втори импулс. Единственото, което е останало от него, може да се види във връзката на майката с детето. Спомни си как майка ти се е грижила за теб по време на Криенето и се замисли защо само в този момент дасатите проявяват това качество.
— И вие четиримата сте го открили отново?
— Ние имаме друго призвание — каза Аруке. — Ние имаме друг господар, а не Мрачния.
— Кой? — почти извика Валко.
— Ние служим на Бялото — отвърна Аруке.
Валко беше зашеметен. Бялото беше приказка, с която майките плашеха децата. А ето, че трима воини и един жрец стояха пред него и твърдяха, че служат на мит.
— Не казваш нищо — обади се Аруке в проточилата се тишина.
Валко подбра внимателно думите си.
— Майка ми ме научи да подлагам всичко на съмнение — той се намести на стола, сякаш търсеше по-удобна поза за мислене. — До този момент, ако ме бяхте попитали, щях да отговоря като всеки друг, че Бялото е мит. История, измислена от жреците, за да държат невярващите в страх, или пък съчинена от предците на ТеКарана, за да придаде тежест на твърденията, че родът им е избран лично от Мрачния. А дори и обикновена безсмислена легенда.
— Според легендата Бялото подмамва невярващите и ги докарва до лудост, за да може всички дасати да видят заразата. Казват, че дори да се мисли за него твърде дълго е опасно. За мен Бялото винаги е символизирало лудостта — Валко ги огледа един по един. — До тази вечер не вярвах, че Бялото наистина съществува. Но ето че вие четиримата седите срещу мен и се кълнете, че е така. Би трябвало да приема, че и четиримата сте побъркани, щом твърдите, че служите на един мит. От друга страна, не съм виждал нищо налудничаво нито в баща ми, нито в Хиреа. Така че съм принуден да призная, че Бялото наистина съществува и светът е по-различен от това, на което са ме учили.
Аруке се усмихна гордо и погледна отец Джувон.
— Добре размишляваш, млади Валко. Приеми, че Бялото съществува. Какво би предположил, че е?
Младежът поклати глава.