— Ами прегледай ги. Може да ти дадат нови насоки.
— Благодаря за добрата идея — Миранда се обърна и излезе от стаята.
Калеб погледна към вратата и промърмори:
— Няма за какво.
Пъг и Магнус стояха до Мартук и някакъв местен жрец. В момента изучаваха езика на дасатите, като използваха така наречените „трикове“ на Накор. Пъг беше виждал приложението на подобна магия по време на войната с цураните от един жрец на Ишап, Доминик. Присъствието на местния жрец беше необходимо, защото Накор все още не се чувстваше достатъчно подготвен.
Отне им почти час, но Пъг вече говореше гладко дасатски, макар да имаше силно главоболие. На Магнус също му беше зле и му се повръщаше.
— Това ще мине — обясни Мартук.
Единственият, който нямаше никакви проблеми, беше Бек. Младежът гореше от нетърпение да се прехвърли във второто ниво.
— Преди да потеглим, трябва да ви обясня още някои неща — каза Мартук. — Делекордия е свят, който някак си балансира между първото и второто ниво на реалност. Ипилиакците имат много спекулации и теории, но никой не знае как, кога и какво точно се е случило. Освен това не сме чували за друго подобно място.
— Пътят е необятен — каза Накор. — Обзалагам се, че някой ден ще откриете.
Пъг познаваше Накор и в никакъв случай нямаше да заложи срещу него.
— Хората, които живеят тук, са потомци на бежанци — продължи Мартук. — Преди векове, когато предците на ТеКарана взели властта, избухнала всеобща война и победените избягали тук. Подробностите са изгубени във времето — той се огледа. — С ипилиакците може да се общува и да се постигне съгласие. Дасатите са по-различни от тях дори и от вас.
Изгледа Пъг продължително и магьосникът го разбра.
— Ти се мъчиш във всеки един момент, нали?
— Не можеш да си представиш. Боря се непрекъснато с желанието да извадя меча и да започна клане. Според възпитанието ми ипилиакците и другите раси са низши и слаби същества, които не заслужават да живеят — Мартук въздъхна. — Казват, че с времето това чувство отслабвало, и сигурно е така — успя да докара подобие на усмивка. — Напоследък издържам по няколко минути, без да искам да ви отрежа главите — след това отново стана сериозен. — Това пътуване ще е абсолютно ново като усещане. Във второто ниво няма подобие на Пътя.
— Откъде знаеш? — попита Пъг.
— Ще ти обясня, когато му дойде времето. Щом пристигнем, ще имаме време за научни въпроси. Сега трябва да се съсредоточим върху оцеляването. Запомнете, че няма път за бягство. Когато се озовете на Косриди, оставате там. Поне докато мистериозната ви мисия не завърши. И през цялото време трябва да помните, че най-опасният ипилиак е по-малка заплаха от най-нежния дасат.
— Вие ще се представяте за лечители, което е едновременно рисково и безопасно. Моралната им позиция и желанието им да помагат ги правят презрени, но това ще ви помогне да скриете евентуалните си грешки — той вдигна ръка. — Няма да говорите и да правите нищо, освен ако аз не наредя. Има безброй поводи и начини да ви убият и не бих могъл да ви защитя, докато не стигнем до безопасно убежище.
— Аз ще съм воин — продължи той. — Ездач на Садхарин, едно от бойните общества, които ви споменах. Вие сте под моя закрила, защото сте ми полезни, но ако направите грешка, от мен ще се очаква да ви убия, без да трепна. Предупреждавам ви: ако се наложи, ще убия който и да е от вас, за да спася мисията. Разбрахте ли?
Те се спогледаха и Пъг се сети какво мисли синът му — че Мартук ще се озори да убие който и да било от четиримата. Никой не каза нищо, но все пак кимнаха.
— Пак повтарям: при никакви обстоятелства не говорете с никого, освен ако аз не разреша. Ще спрем в замъка на един сигурен съюзник, където ще се доусъвършенствате, като учите и от други дасати освен мен. От там са няколко седмици път до град Косриди, откъдето ще минем по Звездния мост, през три свята, докато стигнем Омадрабар — Мартук се обърна към Пъг. — Вярвам, че дотогава и двамата ще имаме ясна представа каква е целта на това налудничаво пътуване и как то ще помогне на каузите ни.
„Можем само да се надяваме“ — помисли магьосникът.
17
Войници
Джоми размаха меча си.
Гранди, който бе в подножието на хълма, отвърна на сигнала. Момчетата бяха получили относително безопасна задача — да надзирават група ранени в тила. Джоми, Серван и Тад бяха изкачили хълма, за да проучат най-добрия път за изтегляне. Зейн, Гранди и Годфри бяха долу при каруците с ранените. Някои от по-здравите вървяха покрай фургоните, понеже теренът и без това не позволяваше висока скорост. Придвижваха се през планинска местност, осеяна с дивечови пътеки. Денят беше горещ, но слънцето хвърляше дълбоки сенки, които правеха намирането на пътя трудно. Без трите момчета, които разузнаваха, отрядът като нищо можеше да се набие в някое задънено дере. Джоми знаеше, че щом превалят последния хълм, ги очаква спускане към реката и баржите.