Той опита да се приведе, но Джоми го удари в гърба и го свали от седлото.
Обърна коня и видя, че Тад, Зейн, Годфри и Серван са притиснати от половин дузина ездачи.
Препусна като луд и се заби право между две животни. Реши да не обръща внимание на левия противник — надяваше се, че това няма да му струва главата — и се метна върху десния.
След секунда се търкаляха по земята. Джоми риташе, хапеше и удряше с дръжката на меча си, защото нямаше възможност да го размаха. Конете подскачаха разтревожено над тях и младежът се молеше да не отнесе някое копито в главата.
Удари с дръжката мъжа в лицето, но противникът му бе опитен и вероятно би издържал и на по-сериозни удари: само разтърси глава и опита да замахне, но в този миг един ботуш го изрита в слепоочието. Наемникът подбели очи и рухна.
Една здрава ръка сграбчи Джоми за яката и го вдигна на крака.
— Радвам се, че дойде да помогнеш — каза Зейн.
Джоми се обърна и замахна към един ездач, който опитваше да се измъкне. Както бе предположил, противниците се оттегляха на север.
— Оставете ги! — извика той и осъзна, че никой от малкия отряд не е във форма за преследване. Остави меча да се изплъзне от пръстите му и седна на земята. Остатъците от силата му го напускаха, сякаш се изливаха в земята.
Серван приседна до него.
— Беше на косъм.
Джоми кимна.
— Да. Ти се справи добре със заповедите и организирането. Много впечатляващо.
— Благодаря — отвърна Серван.
— Отивам да видя как е Гранди — обади се Тад.
— И аз ще дойда — каза Годфри и Джоми им кимна.
— Видях как се вряза с коня си, откачалко — каза Серван. — За малко да си загубиш главата, като събаряше онзи. Другият, от сляпата ти страна, те пропусна наистина на косъм.
— Знаеш какво казват: „Пропускът си е пропуск.“
— Така е — засмя се Серван. — И как само се въргаляхте по земята. Дращене, ритане. Наистина ли опита да му отхапеш ухото?
— Хапеш каквото ти падне — отвърна Джоми. — Така им отвличаш вниманието.
Серван се засмя.
— Сега вече разбирам.
— Кое?
— За какво говореше по време на тренировъчния бой. Когато ме удари в лицето.
— За какво съм говорил?
— Че трябва да си готов на всичко, за да победиш. Фехтовката не те подготвя напълно за подобни схватки.
— Като гледам, не си ранен, така че явно си се справил добре.
Серван се засмя пак.
— Вярно. Винаги ли е така?
— Кое?
— Това чувство. Почти ми се вие свят.
Джоми кимна.
— Понякога. Радваш се, че още дишаш. Не като онези там — посочи труповете. — За момент сякаш оглупяваш съвсем.
— Аха — Серван се облегна на преобърнатата каруца.
— Друг път ти прилошава и имаш чувството, че ще умреш — Джоми си спомни измъчването на Нощния ястреб Йомо Кетлами и наведе глава. — Но най-често си уморен и просто не можеш да помръднеш.
Серван си пое дълбоко дъх.
— По-добре да организираме момчетата — изправи се и подаде ръка на Джоми.
Едрият младеж я пое и застана лице в лице с него.
— Още нещо.
— Какво?
— За онзи ден в Двора на майсторите. Значи все пак аз спечелих?
Серван се засмя и вдигна ръце.
— Не съм казал такова нещо.
— Но нали точно това каза… — започна Джоми, но Серван го загърби и почна да раздава заповеди.
Валко се приближи до широкия прозорец към вътрешния двор.
Майка му яздеше дребен варнин и беше облечена с дрехите, с които я помнеше от Криенето. Не беше сигурен какво бе очаквал, може би да носи царствена мантия или да пристига на носилка. Тя подаде юздите на един слуга и бързо влезе в крепостта.
Валко излезе от покоите, които използваше, докато слугите преустроят бащините му. Беше накарал да махнат всички лични предмети, защото все още имаше горчив привкус от убийството. Нямаше нищо общо с триумфа, който си бе представял като дете.
Майка му влезе в коридора, водещ към покоите на владетеля, и той я повика.
— Майко! Тук съм!
Изглеждаше точно както я помнеше. Висока, с горда осанка и красива. Тъмната й коса беше съвсем леко прошарена по слепоочията. Разбираше защо толкова много мъже я желаят и вече осъзнаваше защо е единствено дете. Всичко беше част от план.
Имаше необичайно остър поглед, от който Валко изпитваше ужас като малък. Връзката между майка и син беше уникална за дасатите. Тя нямаше да се поколебае да загине, за да го спаси.
Тя го прегърна нежно за секунда.
— Трябва да останем насаме.
Валко посочи към покоите до тези на баща му, които бе подготвил за нея.
— Утре ще се настаня в господарските покои.
Майка му го изгледа изпитателно, но не каза нищо, докато не останаха сами. Валко понечи да заговори, но тя вдигна ръка и годините на подчинение си казаха думата. Жестовата комуникация ги бе спасявала неведнъж по време на Криенето. Тя затвори очи и прошепна няколко думи, след което отново го погледна.