Валко пребледня.
— Аз ли…
— Ти не си Богоубиеца, сине. Но ще трябва да проправиш пътя му.
— Как?
— Никой не знае — тя се изправи и застана до него. Слънцето се бе скрило зад облаците. — Днес е хубав ден, но мисля, че утре ще вали.
— И аз мисля така. Какво ще правя, докато науча задачата си?
— Ще играеш ролята, която ти е отредила съдбата — ще си владетел на Камарийн. Вече изпратих вест и скоро ще започнат да идват мои сестри. Някои млади и красиви, други с привлекателни дъщери. Всички ще са умни и ще знаят повече от останалите жени, които би срещнал. Ще направиш много синове, Валко. Освен това в момента много синове на Сестринството се издигат в бащините си имения. Когато дойде времето и се появи Богоубиеца, ние ще се надигнем и ще унищожим жреците, ТеКарана, дванадесетимата карани и ще освободим дасатите.
Валко беше поразен. Умът му едва побираше подобна концепция, камо ли начините за нейното постигане. Детето в него знаеше, че ТеКарана е най-върховен сред смъртните, благословен от Мрачния, и армиите му владееха Дванадесетте свята. Империята съществуваше от хиляда години…
Той подпря чело на стената.
— Идва ми в повече.
— Затова ще караме полека, сине. Ще вечеряме, а след това ще поговорим и ще се наспим добре.
Валко си пое дъх и я погледна.
— Има нещо, което искам да знам още сега.
— Какво?
— Разкажи ми за баща ми — каза Валко със странна влага в очите.
18
Пир
Гранди се смееше.
Принцът на Ролдем беше пиян. За пръв път му позволяваха да яде и пие като голям. Момчето беше на четиринадесет и не му трябваше много ейл.
Останалите бяха все по-големи, а момчетата от Острова на чародея си пиеха стабилно от две години. Петимата, заедно със Серван и Годфри, наблюдаваха младия принц с неприкрито задоволство. Гранди беше изкарал следобедната схватка в относителна безопасност, но заповедта да пази ранените му даваше чувството, че е участвал много по-сериозно, и той празнуваше отблъскването на врага с не по-малко плам от най-коравия ветеран.
Стояха около един огън до генералската шатра и слушаха разказите на бойците за сутрешния щурм на старото укрепление. Командирът на войниците от Бердак бе усетил безпомощното си положение още преди първият изстрел на требушетите да събори една от укрепените му позиции и се бе предал. Както се случваше при подобни лесни победи, историите ставаха все по-забавни с напредването на нощта и изпития алкохол. Накрая шестимата младежи останаха сами.
Каспар беше помогнал в преговорите на генерал Бъртранд и сега победените лагеруваха на половин миля, под охрана. На сутринта щяха да си тръгнат — без оръжията си и всичко по-ценно. Офицерите щяха да бъдат задържани за откуп. Такава беше цената за защитата на Аранор.
Новата провинция на Ролдем имаше дългогодишни връзки с кралството, но бързата му реакция бе изненадала нашествениците.
Каспар познаваше Бъртранд, защото той бе служил под командването на настоящия рицар-маршал на Опардум Куентин Хавревулен. Мъж, избран лично от бившия херцог да води армията му.
Каспар излезе от шатрата и седна на един пън до Серван.
— Добро пиршество сте заформили.
Джоми се засмя под влиянието на алкохола.
— Интендантът носеше провизии за месец и не искаше да ги мъкне обратно до Опардум.
— Правилно. И без това повечето щеше да се развали по пътя до… там — беше на път да каже „дома“, защото цял живот бе живял в Оласко, допреди три години.
Погледна шестте момчета от университета и каза:
— Днес се справихте добре. Копелетата, които ви нападнаха, бяха в лошо настроение и искаха да си го изкарат на някого, преди да побегнат. Убихте шестима и ранихте още толкова — усмихна се на Серван. — Най-доброто е, че не загубихте никого. Само двама ранени. Отлична работа.
— Заслугата е на Серван — каза Джоми. — Той организира всичко за секунди. Сякаш цял живот само това е правил.
— Всички свършихме своето — отвърна другият младеж. — Никой не се огъна.
— Това е добре, защото скоро ще имаме нужда от добри командири.
— Защо? — попита Годфри. — Нима ще воюваме с Бердак?
Каспар поклати глава.
— Не, млади приятелю — и погледна тъжно в мрака. — Скоро всички ще воюват.
Годфри понечи да зададе нов въпрос, но видя предупредителния поглед на Джоми и замълча.
— Като бях момче, баща ми ме доведе тук на лов — каза Каспар. — След това съм идвал още няколко пъти.
— Сигурно е странно да се завърнеш — обади се Тад. — Искам да кажа, вече като не си херцог.
Каспар се усмихна.
— Животът често си прави шеги с нас, Тад. Правим си планове, но съдбата невинаги се съобразява с нас — той се изправи и погледна грейналото лице на младия принц. — А вие, млади господарю, ще имате много тежка сутрин, ако не спрете ейла. Препоръчвам ви да пийнете повече вода, преди да си легнете — обърна се и влезе в шатрата, без да изчаква отговор.
Джоми се прозя.
— Май е по-добре да си лягаме. Сутринта ще тръгнем на поход.
— Какво искаше да каже с това, че всички скоро ще воюват? — обади се Годфри.
Зейн, Тад и Джоми се спогледаха. Червенокосият младеж сви рамене и никой не отвори уста. Гранди се олюляваше и се усмихваше неразбиращо, но като видя угрижените лица на останалите, помръкна.
— Ела да ти намерим вода, малкият — каза Джоми и се изправи. — Каспар е прав. Утре ще имаш тежък махмурлук.