— За момента нещата са под контрол. Каспар е на Новиндус с Росенвар и Джейкъб. Накор и Магнус отиват в Кралството, за да приключат с Нощните ястреби. В момента нямам нужда от теб.
Калеб го погледна въпросително.
— И?
— Защо не вземеш жена си и не я заведеш с една сфера до личното ми убежище? Не е нещо особено, на Островите на залеза, но си има къщичка с провизии и ще можете да прекарате няколко дни насаме.
— Звучи чудесно. А тези тримата?
Пъг се усмихна.
— Прати ги при Талвин. Ще поработят в „Речната къща“ и ще поупражнят фехтовката.
— „Речната къща“! — зарадва се Зейн.
Джоми го сръчка в корема.
— А уж щеше да свалиш няколко кила? — „Речната къща“ беше най-добрият ресторант в Опардум и може би в целия свят. Зейн беше развил влечение към ястията, откакто майка му се бе омъжила за Калеб и можеше да си позволи по-богата храна.
— Ще се упражнявам повече, повярвай — обеща набитият младеж.
— Сигурен съм, че Талвин все ще ви намери някаква работа.
— Ами ти, татко? — попита Калеб.
— Трябва да направя едно пътуване. Кратко, но го отлагам от много време. Ще се върна след един ден, но кажи на майка си да не ме чака. Направо да заминава на Келеуан и да провери докъде са стигнали с талноя.
Пъг ги прегърна, след което помаха за сбогом и изчезна.
Джоми поклати глава и си пое дъх.
— Никога няма да свикна с тези изчезвания.
Калеб се засмя.
— Тепърва ще свикваш с много работи, момче. Прибираме се вкъщи и после заминавате за Оласко! — каза той и извади една сфера.
— Радвам се, че свършихме с тази част — обади се Тад и хвърли поглед към вратата на стаята за мъчения.
Без повече думи всеки хвана рамото на другия, Калеб натисна копчето и четиримата изчезнаха.
Внушителното присъствие беше скрито в мрака и едва се различаваше на светлината на единствения фенер окачен на отсрещната стена.
„Добре дошъл, Пъг от Крудий“, долетяха беззвучните думи.
Пъг се засмя и отвърна на глас:
— Не са ме наричали така от години, госпожо — знаеше, че няма нужда от титли, и че тази, която бе избрал, въобще не е подходяща, но усещаше нуждата да демонстрира уважение.
— Както желаеш, магьоснико — отвърна плътен глас. — Искаш ли повече светлина?
— Няма да е лошо — отговори Пъг.
Помещението се освети внезапно, сякаш слънцето проникваше през стъклени стени. Пъг се огледа, защото не бе идвал тук от години. Намираше се в подземие под град Сетанон, където Томас се беше сразил с Драконовия господар Дракен-Корин, а Пъг и останалите се бяха мъчили да затворят разлома и да спасят Мидкемия.
Пред него беше тялото на великия дракон Риатх, в което се намираше съзнанието на Оракула на Аал. В битката с Властелина на ужаса драконът бе дал всичко и бе поел невероятни количества магия, но тялото бе останало живо, за да може да приеме оракула. Много от люспите му бяха опадали и бяха заменени от скъпоценни камъни от огромното съкровище. Светлината, която се отразяваше в скъпоценностите, караше кожата на дракона да блещука и да изглежда все едно се движи дори когато лежеше в покой.
— Цикълът по обновяването добре ли мина? — попита Пъг.
— Да — отвърна оракулът. — Цикълът мина и отново разполагам с всичките си знания — отправи телепатичен зов и в стаята се появиха дузина мъже с бели роби. — Това са моите спътници.
Пъг кимна. Тези мъже бяха дошли да проучат великия дракон и доброволно бяха заменили свободата си за продължителен живот в служба на доброто.
Оракулът беше нещо повече от обикновен гадател. Притежаваше дарбата да вижда множество вероятности в зависимост от избора и можеше да предупреди тези, на които вярва, за приближаването на голяма опасност. А на този свят вярваше най-много на Пъг. Без неговата помощ последният представител на Аал, може би най-старата раса във вселената, щеше да е загинал отдавна. Пъг кимна на мъжете и те отвърнаха на поздрава му.
— Знаеш ли защо съм тук? — попита магьосникът.
— Защото приближава голяма заплаха, дори по-бързо, отколкото си мислиш, но…
— Какво?
— Не е това, което си мислиш.
— Дасатите?
— Те са намесени и засега са основният ни враг, но зад тях има нещо по-опасно.
— Безименният?
— Още.
Пъг беше зашеметен. Според неговата перспектива не можеше да има нещо по-висше от „Върховните богове“.
— Нима има по-голяма заплаха от Безименния?
— Мога да ти кажа само това, Пъг от Крудий: борбата между доброто и злото предхожда всичко останало — замълча, после продължи: — Това, което усещате, е само една малка частичка от тази борба. Започнала е отпреди първите Аал да изпълзят от калта на родната ни планета и ще завърши чак когато загине и последната звезда. Това е част от тъканта на реалността и всички създания са замесени в този конфликт, дори да не го осъзнават. Някои изкарват цял живот в мир и спокойствие, докато други се борят постоянно. Някои светове са плодороден рай, докато други са умиращи пустини. Някои поддържат баланс — оракулът направи пауза, — а други са на ръба на хаоса.