Ралан Бек стоеше с наведена глава и го гледаше изпод гъстите си вежди. Очите му светеха като въглени и изражението му бе доста хищно.
— Мартук, може ли да го убия? — попита Бек.
Беше облечен като воин и влизаше в ролята си. Мартук поклати глава и каза:
— Това е нашият домакин.
— Аз съм Бек! — извика Ралан, сякаш се бе упражнявал цял живот. — Служа на Мартук от Сетвала и яздя със Садхарин! — усмихна се като вълк и посочи Валко. — Господарят ми казва, че не може да те убия и да взема жената до теб. Ще се подчиня и ще контролирам желанията си.
— Този откачен ли е? — попита Валко.
Майка му се засмя.
— Липсват му маниери, но играе добре ролята на млад воин — потупа сина си по рамото. — Повечето младежи не получават възпитание като твоето. Държането му ще служи добре на тези… лица.
Пъг разбираше избора й на думи. Не ги нарече Низши, но не бяха и точно дасати.
— В момента е полунощ — каза Валко. — Имате ли нужда от почивка?
— Не — отвърна Мартук. — Трябва ни информация. Нещата са много по-сериозни, отколкото очаквахме.
Пъг реши, че става дума за талноя. Всеки път, когато се опиташе да спомене за него, го прекъсваха.
— Да се оттеглим в покоите, където ще можем да поговорим свободно — предложи жената.
Валко изглеждаше напрегнат. Пъг беше учуден колко бързо е взел да разчита израженията по лицата на дасатите. Отчасти това се дължеше на обучението, а останалото идваше от заклинанията на ипилиакския магьосник.
— Те изглеждат като Низши, а трябва да ги третираме като гости! — каза младият лорд на Камарийн.
Това беше очевидна обида.
— Не се подлъгвай по външния вид — каза майка му. — Всяко от тези… лица притежава огромна мощ, в противен случай нямаше да е тук. Всеки от тях е по-могъщ и от най-опасните жреци. Запомни това.
Без повече думи, Валко се обърна и тръгна, сякаш очакваше всички да го последват. Пъг погледна Мартук, който показа с жест, че първо ще тръгнат двамата воини, а след това господарката на замъка. Всички трябваше да свикват с новите си роли в обществото.
Пъг се помоли на всички богове, които го чуваха, да успеят да оцелеят след това пътешествие.
Нищо от уроците на Делекордия не ги бе подготвило за преживяването на Косриди. Дори в относително безопасния замък на лорд Валко усещанията бяха поразителни. Пъг прокара ръка по една маса и се зачуди на вида й. Принципно изглеждаше направена от дърво, като всяка нормална маса на Мидкемия, но сетивата му казваха друго. Тук камъните и дървесината изглеждаха по същия начин, но пулсираха от енергия, сякаш бяха живи. Освен това излъчваха глад. Пъг имаше чувството, че масата иска да погълне енергията му през пръстите.
— Невероятно — каза той, докато чакаха в покоите, отредени им от домакина.
— Да, и аз реагирах така, когато за първи път отидох на Делекордия — каза Мартук. — Почти не можех да помръдна от почуда. От наша гледна точка, вашата реалност е толкова искряща и топла… Може да е фатално, ако нямаш дарбата да се концентрираш. Все едно опитваш да чуеш един разговор в огромна зала, пълна с говорещи. В началото трябва голяма концентрация, после става по-лесно.
— Защо някой от вашия свят би искал да нахлуе в първото ниво? — попита Накор.
— Защо всеки човек и всяка нация прави по нещо, което останалите смятат за налудничаво? — Мартук сви рамене. — Имат си причини. Затова ли сте тук? Страхувате се от нашествие?
— Може би — отвърна Пъг. — В началото имахме подобни притеснения. Но сега смятам, че твоята раса не заплашва нашия свят.
— Може би е време да говорим по-откровено — дасатският воин все още бе с бронята си и седеше на стол, а останалите се бяха настанили по дивани с възглавници. Бек зяпаше през прозореца, сякаш не можеше да се насити на гледката. Пъг разбираше очарованието му. Съпътстващата изгрева непрекъсната промяна на цветовете пленяваше окото. Дори най-дребният детайл в тази реалност си играеше с въображението. Пъг също бе усетил, че се захласва по гледката. Беше красиво, но трябваше непрекъснато да си напомня, че и най-дребното нещо, на което се натъкнат, може да е смъртоносно опасно.
— Ще се радвам на такъв разговор.
— Не бива да споменавате за талноя на вашия свят, докато не се срещнете с Градинаря — каза Мартук.
— Градинар? — попита Магнус. — Това име ли е, или титла? В нашия свят думата означава човек, който се грижи за растения… в градина.
— И тук е същото. Така го наричаме, за да не узнаят другите кой е всъщност.