— Предполагам е било доста неочаквано — обади се Пъг.
— Безпрецедентно — отвърна Мартук и отново седна. — Дасатите рядко употребяват думи като „моля“. Може би само Низшите, но никога в такъв контекст. В очите й имаше сила и воля. Това не беше молба на слаба жена, а по-скоро апел към нещо повече от малоумна касапница.
— И ти какво направи? — попита Магнус.
— Пуснах ги. Свалих меча и се махнах.
— Не мога да си представя как си се почувствал — каза Пъг.
— И аз едва осъзнавах — отвърна Мартук. — Намерих останалите и в крайна сметка се оказа, че сме убили тринадесет жени и двадесетина деца. На връщане ездачите се шегуваха и радваха, а аз бях потънал в себе си. Не усещах никакво постижение или гордост. Бях се променил и разбирах, че в избиването на по-слабите, които не могат да се защитят, няма нищо славно.
— Една жена с нож е опасен противник, но аз яздех боен варнин, имах пълни доспехи и носех меч, кама и лък. Нима трябваше да чувствам задоволство, че съм я убил? Нима трябваше да триумфирам, че съм заклал дете, което се защитава със зъби и нокти? — той поклати глава. — Не, знаех, че във всичко това има нещо ужасяващо сбъркано.
— Като мнозина изпитващи подобни колебания, реших, че има нещо нередно в мен и съм изгубил пътя на Мрачния, затова потърсих съвет от жрец — Мартук погледна Пъг и се усмихна. — Съдбата ме срещна с Джувон, Върховния жрец, който отговаря за този регион на Империята. Той изслуша историята ми и заяви, че всеки, който изрази подобни съмнения, трябва да бъде разпитан и екзекутиран. Оказа се обаче, че съм се изповядал пред най-високопоставения прелат, който тайно работи за Бялото. Така че той ме изслуша и ми каза да отида пак при него. Говорихме няколко месеца, преди да ми обясни, че съм чул призива на Бялото.
— По това време бях стигнал до заключението, че в мен има нещо повече от колебанието да убия една жена и детето й. След това сме говорили много пъти с него, с Наруийн, с други Кръвни вещици и жреци. Видях съвсем различни неща от това, на което ме учеха като дете — Мартук се наведе напред. — Така започнах да служа на Бялото. Нещо повече, започнах да го обичам и да мразя всичко свързано с Мрачния.
— А как попадна на първото ниво? — полюбопитства отново Накор.
— Бях изпратен от Градинаря.
— Защо? — попита Пъг.
— Той е най-близък до Бялото — чу се женски глас откъм вратата. — Ние не оспорваме заповедите му. Ако каже на мен, на Мартук или на който и да е от другите, без колебание ще отидем в първото ниво.
Пъг се обърна и веднага стана и сведе поглед към пода. Накор и Магнус го последваха след секунда.
— Трябва още по-бързо — каза Наруийн и влезе. — Секунда колебание и се набивате на очи. Забелязващият се Низш е мъртъв Низш. Запомнете, лечителите са полезни, но и презирани заради работата си.
Пъг стоеше неподвижно. Тя се приближи и зае мястото му.
— Седни до мен. Останалите също може да изоставите ролите си. Може би това ще е последният ви шанс за доста време напред, а трябва да поговорим сериозно, преди да тръгнете.
— Толкова скоро ли? — попита Пъг.
— Да — отвърна Наруийн. — Получих вест, че на Омадрабар се готви нещо. Върховният жрец Джувон е повикан в палата на Мрачния. Щом викат жреците от външните региони, значи нещата са сериозни.
— Имаш ли представа какво става? — попита Мартук.
— Обикновено подобно събрание се свиква, когато почине Великият прелат и трябва да се избере нов. Но не съм чувала да е болен. Ако беше мъртъв, щеше да се разбере. Теоретично такова събрание може да се свика, ако се обяви нова теологична доктрина, но Джувон щеше да знае за такова раздвижване в църквата — тя поклати глава в съвсем човешки жест. — Не, сигурно има нещо друго. Винаги сме се страхували да не ни разкрият. Единственото ни предимство е, че слугите на Мрачния не искат простолюдието да разбере, че не сме само мит.
— Като казваш „ние“, Кръвните вещици ли имаш предвид, или Бялото? — попита Пъг.
— И двете — отговори тя. — В моето съзнание те са едно и също от дълги години. Още преди да разберем, че служим на силата, която се противопоставя на Мрачния.
— Мартук ни разказа как пощадил една жена и сина й. Знаеш ли тази история? — попита Накор.
Наруийн кимна и за пръв път изражението й показа следи от емоция.
— Знам я, защото аз бях жената, а Валко — момчето. Криехме се в пещерите на изток и готвехме. Явно бяхме запалили огньовете твърде рано. На Валко му растяха зъби и го болеше. Хладният ветрец го успокояваше.