— Ти. Ела с мен.
Магнус се поколеба за момент, раздвоен между любопитството и желанието да играе покорен слуга, след което стана и с наведена глава я последва.
— Какво става? — обърна се Пъг към Мартук, който се усмихваше леко.
— Тя ще легне с него тази нощ. Той е доста красив според нашите стандарти. Много жени ще искат да лягат с него. Знам, че за вас това изглежда… как беше онази дума, с която обяснявахте странното си поведение?
— Морал? — подсказа Накор.
— Точно. При нас няма такова нещо, като стане дума за размножаване.
— Той ще може ли да…
— Не съм експерт, но мисля, че същността е еднаква навсякъде. Наруийн не го прави само за удоволствие, а и защото иска да е сигурна, че синът ти няма да загине по пътя.
— Не преувеличавам — продължи Мартук. — Той наистина е красив и много жени ще потърсят компанията му. Както и някои мъже. Ако не разбере ролята си, тоест кога трябва да се подчинява и кога може да откаже, няма да го видите повече — посочи Бек. — Ще изпратя някоя Низша и в неговите покои — понижи глас и добави: — Мисля, че ще убеди дасатските жени, че е воин, без проблеми.
— Аз съм женен — каза Пъг бързо.
Мартук се засмя.
— Не се притеснявай, приятелю. Според дасатските стандарти ти си твърде нисък и набит, за да заслужиш такова внимание.
— Аз харесвам момичета — обади се Накор.
Мартук се разсмя още по-силно, поклати глава и излезе.
20
Премеждие
Дъждът валеше като из ведро.
Шестимата нещастни лейтенанти от армията на Ролдем се бяха сгушили в импровизираната палатка от походни одеяла. Валеше от три дни и всички бяха премръзнали, схванати и не помнеха кога за последно са спали.
След конфликта със Стегата на Бердак шестимата бяха получили заповед да се спуснат до Портал Оласко заедно с първа и трета пехотна рота и да доложат на генерал Деврийс. Пътуването с лодка бе преминало без особени събития и момчетата се радваха на първия си успех. Ветераните от първа и трета не им обръщаха внимание — бяха виждали подобен оптимизъм и преди и знаеха, че не трае дълго.
Особено старши сержант Валенски, който командваше двете роти, които бяха останали с половин състав още от свалянето на Каспар. Оттогава оперираха като обща единица, а Ролдем не бързаше да ги попълва с новобранци.
Трябваше да помогнат в прочистването на границата със Салматер. Там съществуваше хроничен проблем, защото стотиците островчета предлагаха убежище на пирати, контрабандисти и всякакви бандити. Ролдем искаше да изпрати предупреждение на всички, които се опитваха да извадят изгода от дестабилизиране на региона.
— Защо все избират дъждовните сезони? — попита Джоми и потрепери под завивката. Шестимата бяха облечени в армейски униформи: тъмносиня туника, сиви панталони и табард. Освен това им бяха дали конични шлемове с предпазител за носа. Този на Гранди беше от най-малкия размер, но пак му хлопаше.
— За да оценим всеки възможен аспект на преживяването? — предположи Годфри.
— Поне дъждът не е студен — обади се Тад.
— А и пречи на комарите да хапят — допълни Гранди.
— Винаги си оптимист — каза Серван и разроши мократа коса на братовчед си. — Добре, че има поне един като теб.
— Поне да имаше какво да правим — въздъхна Зейн.
— Внимавай какво си пожелаваш — каза Джоми и посочи с пръст навън. Сержант Валенски тъкмо се изкачваше по пътеката откъм командната шатра.
Сержантът спря при тях и поздрави достатъчно небрежно, за да покаже какво мисли за „шестте деца“, които му бяха натресли.
— Млади господа, ако благоволите, генералът би искал да ви каже няколко думи.
Джоми и останалите се измъкнаха от убежището си и го последваха.
— Предполагам, че все още не сте успели да ни намерите истинска палатка, сержант?
— Не, сър. Съжалявам — сержантът беше набит, с правоъгълна челюст и тежки мустаци. Косата му все още бе предимно черна. Беше се издигнал през редник и ефрейтор за двадесет и пет години служба и нямаше голямо търпение към млади офицерчета. Особено измъкнати от университета и пратени да си играят на война, докато истинските мъже се сражаваха и умираха. Държеше се на ръба на неподчинението, без да нарушава устава, и демонстрираше, че би предпочел момчетата да са на което и да било друго място. — Съжалявам, сър. Интендантът още не е получил.
Джоми го изгледа накриво.
— Благодаря ви за усилията, сержант. Сигурен съм, че са били героични.
— Винаги се стараем, млади сър. Сега, ако благоволите, генералът ви очаква.
Момчетата тръгнаха по калния склон към командната шатра.
— Сержант, какво е струпано на ой онази каруца? — попита изведнъж Джоми.