Пъг се опитваше да запомни всичко, но много от нещата си оставаха удивителни. Жените се движеха на групи по четири-пет и обикаляха сергиите.
Той знаеше, че тези привидно безгрижни жени скоро ще бягат, за да скрият децата си от убийствените импулси на бащите.
Осъзна, че се заплесва, и се съсредоточи. Не биваше да мисли. Сега трябваше само да гледа, анализите щяха да дойдат по-късно.
Четирима души с черни роби с бели ивици на кръста отпред и отзад се движеха през тълпата. Мартук бе обяснил, че това са свещенослужители на Мрачния. Те трябваше да напомнят непрекъснато на дасатите за присъствието на техния бог и да следят за богохулства.
На едно кръстовище трябваше да намалят заради тълпата, която слушаше някакъв оратор. Той говореше на Низшите как всеки член на обществото има роля и че те трябва да се радват, че живеят под сянката на Мрачния.
Пъг се опитваше да отгатне какво мислят тези същества. Мартук очевидно се бе променил, а Наруийн беше достатъчно умна и образована, за да водят диалог. От друга страна, младият Валко едва сдържаше отвращението си от човеците въпреки маскировъчното заклинание, а той все пак бе на тяхна страна.
Как ли щяха да реагират обикновените граждани, ако заклинанието внезапно изчезнеше? Най-вероятно щяха да връхлетят и да ги разкъсат с голи ръце много преди да се появи някой воин. Всякакви илюзии за прилики със собствения му свят бяха изчезнали на сутринта, преди да тръгнат, когато бе видял как готвачката се бори с кокошка, за да й вземе яйцата. На тази планета дори и пилетата се биеха, както бе отбелязал Накор.
Всяка гледка и звук от града ги разсейваха. Пъг се стараеше да не зяпа и на няколко пъти направи забележка на Накор.
Най-накрая стигнаха до странноприемницата, в която уж щяха да са в относителна безопасност. Бек и Мартук изчезнаха, а останалите трима бяха отведени в помещението за прислугата.
В него имаше трима Низши мъже и една жена; други две жени се въртяха около печката. Пъг реши, че всеки сам се грижи за храната си, но преди да посегнат към порционите си, едната готвачка се приближи.
— По две су за храна. И още по едно, ако искате нещо за пиене.
Пъг извади девет монети и ги сложи на масата; чудеше се дали трябва да каже нещо. Подозираше, че ако благодари, ще си навлече сериозна неприятност.
Жената прибра монетите в кесия на колана си. Пъг седна и мълчаливо загледа приготвянето на храната.
Двете жени говореха за нещо, което не можеше да схване, но постепенно осъзна, че клюкарстват за трета, която отсъства. Пъг реши, че ще е полезно да наблюдава останалите слуги.
Щом храната бе готова, тримата дасати, които бяха дошли първи, си взеха купи от масата и се върнаха на местата си. Пъг кимна на спътниците си и те направиха същото.
Една от жените не спираше да заглежда Магнус.
— Така и не ми каза какво се случи с Наруийн — каза Пъг.
Синът му не вдигна поглед от купата.
— Няма и да ти кажа.
— Трудно ли беше?
— Не точно — Магнус се усмихна. — Има неща, които синовете не споделят с родителите си. Дори с баща, който е… пътувал толкова.
Пъг го разбра. Преживяването не беше неприятно и Магнус очевидно се чувстваше неловко.
Синът му преглътна поредната хапка ориз с месо и зеленчуци и смотолеви:
— Моля те, не казвай на майка.
Пъг сдържа смеха си.
Продължиха да се хранят мълчаливо. Пъг се зачуди дали ще имат проблем с жените и Магнус. Наруийн очевидно правилно бе отбелязала, че е доста красив според дасатските стандарти. В момента нямаха нужда от нежелано внимание. Вярно, че всеки от тях можеше за няколко мига да срине странноприемницата при първата опасност. Вероятно щяха да създадат достатъчно суматоха, за да избягат. Но накъде? Още не бяха сигурни каква въобще е целта на мисията им. Пъг не виждаше причина, поради която тези хора да нападнат първото ниво, освен тезата на Накор за лудостта на злото. От друга страна, дори и лудо, злото можеше да действа рационално. Лесо Варен го бе доказал многократно.
Пъг се замисли за Варен, който се криеше на Келеуан, което на свой ред го подсети за жена му. Искаше да може да поговори с нея дори само за момент. Да се увери, че е добре, и да я пита дали е открила следа от Варен в Цуранската империя.
Винтаката куцукаше след нетърпеливата Миранда, която бързо крачеше към един хълм.