— Мидкемия?
Драконът кимна.
— Твоят живот е по-дълъг от този на нормалните хора, но събитията, които ни се случват, са съизмерими с примигването на един бог. Мидкемия беше лишена твърде дълго от влиянието на Богинята на Доброто. Това, което правите с твоя Конклав, притъпява опитите на Безименния през последния век. Но той продължава да спи и слугите му са само сънища. Колкото и могъщи да са, не представляват нищо в сравнение с това, което ще настъпи, щом се събуди.
— Буди ли се?
— Не, но сънищата му стават все по-трескави. Освен това каузата му е подхваната от друго, по-могъщо и смъртоносно същество.
Пъг се слиса. Не можеше да си представи нещо по-могъщо и смъртоносно от Бога на Злото.
— Какво би могло… — той не довърши въпроса.
— Мрачният бог на дасатите — отговори Оракулът.
Пъг се пренесе в кабинета си. Огледа се набързо, за да се увери, че е сам. Жена му имаше навика да се усамотява и да чете в ъгъла, когато той отсъстваше. Все още беше под влияние на думите на оракула. Смяташе се за опитен човек, преживял всякакви опасности и перипетии, дори се бе изправил пред Смъртта в собственото й царство и се бе измъкнал. Но този път се чувстваше съкрушен. Повече от всичко му се искаше да отиде на някое тихо място и да спи цяла седмица. Все пак знаеше, че подобни чувства са плод на шока и ще отминат, щом се захване сериозно с проблема. Само че откъде да започне? С толкова огромен проблем, пред какъвто бе изправен Конклавът, се чувстваше като дете, което трябва да премести планина с ръце.
Отиде до един шкаф в ъгъла, отвори го и извади бутилка с уискито, донесено му миналата година от Калеб. Напоследък бе почнало да му се услажда. Извади една кристална чаша от комплект, подарък от императора на Кеш след последните събития, и си наля няколко глътки.
Отпи от силното питие и остави топлината да се плъзне в гърлото му. Затвори шкафа и отиде до една широка дървена кутия на библиотеката. Беше проста, но красива, без следи от пирони. Остави питието и вдигна капака, като устоя на изкушението веднага да надникне в пергамента.
Въздъхна. Очакваше, че ще го намери тук.
Кутията се бе появила на писалището му в Звезден пристан преди много години. Имаше магическа защита, но това, което го изненада повече, беше познатият характер на заклинанията. Сякаш самият той ги бе правил. Понеже очакваше капан, се пренесе на изолирано място и чак тогава я отвори. Вътре имаше три бележки.
Първата гласеше „Това беше много работа за нищо, нали?“
Във втората пишеше: „Когато Джеймс тръгне, му предай да каже на странния мъж, когото срещне, че няма магия.“
„Каквото и да се случи, не губи тази кутия“ пишеше в последната.
Всичко това със собствения му почерк.
Пъг пазеше тази тайна от години и се опитваше да разбере механизма на устройството, защото все някога щеше да му се наложи. Не можеше да измисли друго обяснение, освен че сам си праща бележките.
През следващите години беше получил още осем известия. Не знаеше как, но всеки път усещаше кога е пристигнало ново.
Едното гласеше „Вярвай на Миранда“ и го бе получил, преди да я срещне. Щом я видя, разбра за какво се е предупредил. Тя беше опасна, могъща и по онова време непозната.
Дори сега не й вярваше напълно. Знаеше, че тя го обича, че обича и синовете им и че е дълбоко отдадена на общата им кауза. Но все още си позволяваше да отхвърля водачеството му и да действа на своя глава. От години поддържаше собствена агентурна мрежа, в допълнение към Конклава. Бяха се карали горещо на няколко пъти и тя все обещаваше, че ще се придържа към неговите изисквания, но винаги успяваше да постигне онова, което искаше.
Пъг се поколеба. Каквото и да пишеше на пергамента, трябваше да го узнае, макар че изпитваше лек ужас. Преди година беше казал за съобщенията на Накор, но без да споменава за кутията. Жена му продължаваше да я смята просто за украса.
Докато развиваше пергамента, се зачуди за пореден път дали съобщението цели да осигури, че нещо ще се случи, или по-скоро да го предотврати. Може би всъщност нямаше разлика.
Писмото съдържаше два реда, написани с неговия почерк. „Вземи Накор, Магнус и Бек, без други. Отиди на Косриди и оттам на Омадрабар.“
Пъг затвори кутията и седна зад писалището. Прочете бележката още няколко пъти, сякаш това щеше да хвърли повече светлина върху двата прости реда. След това се облегна назад и отпи от чашата. Косриди беше светът, показан на Каспар от бог Банат. Един от няколкото светове на дасатите. Нямаше никаква представа къде е Омадрабар. Но знаеше едно: трябваше да намери достъп до второто ниво на реалност. Нещо, което не бе правено от никой от този свят. Заедно със спътниците си трябваше да посети Косриди и после да отиде на Омадрабар. За едно обаче беше съвсем сигурен. Омадрабар щеше да е най-опасното място, на което е попадал.