— Много впечатляващ трик — прошепна Накор.
Пъг го бутна по рамото да мълчи. Мартук се върна и заговори на Бек, но така, че да го чуват всички.
— Всичко е наред. След малко ще преминем.
Продължиха с опашката, докато стигнаха портата. Йерофантите караха всеки да спре за секунда. Когато дойде редът на Мартук и Бек, Пъг успя да чуе какво казват.
— Влизаш бързо и излизаш бързо.
Пъг побърза да настигне Бек и видя как младият воин пристъпва в светлината. Поколеба се за момент и посегна със сетивата си към Звездния мост.
Залитна и за малко щеше да падне. Костваше му неописуемо усилие на волята да остане на крака. Съзнанието му не можеше да обхване това устройство.
След миг вече бе вътре. Сякаш отново попадна в бездната, защото загуби сетивност, след което усети, че се ускорява към някакво неземно красиво място.
За момент усети част от устройството на тази реалност. Имаше някаква система и естествен ред. Може би щеше да я разбере, ако имаше повече време за проучване. Внезапно почувства, че е стъпил на земя, и видя отдалечаващия се гръб на Бек. Спомни си, че трябва да се дръпне бързо, и го направи. Какво ли щеше да стане, ако се бе забавил, докато Накор пристигне? Вероятно нещо неприятно.
Чу, че и останалите му спътници са пристигнали зад него. Искаше да се обърне, но образите, които заливаха сетивата му, бяха твърде впечатляващи. Ако Делекордия въобще не го бе подготвила за шока на Косриди, то Косриди изобщо не можеше да се сравни с това, което виждаше на Омадрабар.
Миранда дойде в съзнание и усети, че крайниците й отново са вързани. Намираше се в нещо като спалня, а въжетата бяха стегнати за таблата на леглото. Един дасат седеше на стол до нея и я гледаше с черни студени очи.
— Разбираш ли ме? — попита той. Мозъкът на Миранда не разбираше самите думи, но осъзнаваше значението им. Очевидно съществото използваше някаква магия.
— Да — отвърна тя едва-едва. Гърлото й беше пресъхнало, устните й се бяха напукали. — Може ли малко вода? — беше твърде изтощена, за да се бори. Всичко я болеше. Колкото и да се опитваше, не можеше да се съсредоточи и да намери някаква магическа енергия в себе си. Самата магия на това място беше неземна и нямаше как да я овладее.
Дасатът носеше черна роба с червена мъртвешка глава и лилава украса по ръбовете. Качулката беше смъкната и Миранда виждаше лицето му.
Нямаше представа как трябва да изглеждат тези същества. Огледа чертите и установи, че не са много по-различни от хората. Очите, носът и устата бяха където трябва. Брадичката и скулите бяха по-издължени, но с изключение на сивкавата кожа не изглеждаха толкова неземни. Приличаха повече на нея, отколкото магьосниците Чо-джа от Чакахал например. Но тя знаеше, че Чо-джа всъщност са много по-близки до нея от тези същества.
— Варен каза, че си опасна — проговори дасатът. Миранда отново по-скоро почувства думите му, отколкото ги чу. — Няма да те подценя — надвеси се над нея. — Ще те проучим, защото ако си опасна и има още като теб, трябва да сме готови да ви се противопоставим. По волята на Мрачния ще отнемем вашия свят.
Дасатът излезе и затвори вратата. Миранда се замисли. Най-лошите страхове на Пъг се бяха сбъднали. Дасатите се готвеха за инвазия. Ако не на Мидкемия, то на Келеуан — и със сигурност нямаше да спрат само с това. Опита да се огледа. Намираше се в стая без прозорци. На стената гореше факла и с изключение на леглото и столчето нямаше никакви мебели.
Беше вързана стегнато. Всеки път, когато опиташе да започне някакво заклинание, главата й изтръпваше, сякаш нещо блокираше способностите й. Може би я бяха упоили.
Зачуди се каква е причината за загуба на концентрация и след малко припадна отново.
Джоми лежеше сред дърветата на север от лагера и наблюдаваше. Часовете се точеха едва-едва. Постовете бяха нащрек и покриваха широк периметър, така че нямаше как да се види какво става около огньовете. Мъжете говореха доста високо и явно не се притесняваха чак толкова от това да бъдат открити.
Годфри, скрит зад едно дърво наблизо, почти не се различаваше в спускащия се мрак.
Джоми подсмръкна — носът му бе почнал да тече. През деня беше топло и задушно, но вечер ставаше доста хладно. Зачуди се как ли се справя Гранди.
— Защо въобще всички сме тук? — прошепна на себе си. Откакто бе срещнал Тад и Зейн, бе осиновен от това странно семейство, което предлагаше изпълнен с авантюри живот. Магьосници, живеещи на странен остров, преследване на убийци, обикаляне на света. Обаче някои от нещата, които го караха да прави, му се струваха безсмислени.