Омадрабар не можеше да се опише с човешки термини. Нямаше бедняшки квартали и гета. Нищо, което да определя класата на гражданина като на познатите му светове.
Тук сградите бяха свързани с мостове над широките булеварди, които пък често минаваха по тунели под някои постройки. Според човешките мерки такъв град щеше да се строи хилядолетия, стига някой въобще да може да си го представи като самостоятелна структура.
Минаха през един от малкото паркове — просто незастроено място, на което растяха дървета и папрати. Пъг осъзна, че стремежът към тези свързани структури е същият, който свързваше социалното и политическото общество в тази култура.
— Дали някога ще разберем тези същества? — тихо попита той спътниците си.
Накор се усмихваше и очевидно бе възхитен.
— Вероятно не. Но бихме могли да постигнем някаква взаимноизгодна спогодба, ако се свържем с точните хора.
— И кои са те? — попита Магнус.
Накор сви рамене.
— Тези, с които сме в момента, надявам се.
Бяха продължили с каруца от Звездния мост заедно с четирима подбрани воини от обществото на Мартук. Пъг усещаше, че се готви нещо грандиозно.
Навсякъде се виждаха въоръжени мъже, жреци и фургони с провизии. Сякаш градът се готвеше за инвазия — но това бе невъзможно.
Това беше родната планета на дасатите и наоколо не бе останал нито един враг.
От опита си с Войната на разлома и Войната на студенокръвните Пъг знаеше, че врагът може да удари навсякъде с магия. Но кой щеше да е луд да нападне това място? Този свят не беше населен с милиони, а с милиарди. Освен това дасатската армия се състоеше само от най-коравите оцелели. Те се подлагаха на изпитания непрекъснато, след като навършеха петнадесет години. И бяха толкова много! Според Мартук само в града имаше седем милиона жители, от които поне милион воини от различни общества. Това беше почти колкото населението на Кеш и много повече от това на Кралството.
Пъг се замисли дали дасатите изобщо имат души. Ако не бяха писмата, които си беше пратил, щеше да е напълно поразен. Возеше се в каруца заедно със сина си и Накор, заобиколен от милиарди същества, които щяха да го убият като част от ежедневната си работа, и нямаше представа какво прави тук. Някъде на този свят беше отговорът, макар той още да не знаеше въпроса.
Във всички случаи искаше да узнае защо е тази мащабна мобилизация на Омадрабар. От това, което знаеше, дасатите вече нямаха врагове. ТеКарана бе накарал йерофантите да търсят нови светове за завладяване. Пъг и Мартук си бяха говорили няколко пъти на тази тема, но не бяха стигнали до съществени заключения.
Влязоха в някакъв малък двор, над който се извисяваше сграда или може би част от стената — бяха стигнали дома на Мартук.
Пъг изчака, докато дасатът инструктираше воините да обезопасят къщата, макар че това не беше никак точен термин. По-скоро беше серия от апартаменти, вградени в градската стена. Или в една от многото стени.
Пъг продължаваше да се изумява. Това беше най-неземният свят, който посещаваше. Делекордия имаше общи неща с първата реалност и населението беше миролюбиво. Косриди пък беше копие на Мидкемия и му изглеждаше познато.
Тук беше различно. Въобще не можеше да обхване мащабността и липсата на нещо познато. Едно време смяташе, че първият му сблъсък с цуранската култура в робския лагер е бил трудна работа. Но цураните бяха хора и обичаха семействата си. Ценяха героизма, лоялността и саможертвата. Дасатите вероятно нямаха думи за подобни концепции. Опита да ги опише, но стигна само до кураж, прецизност и себеотрицание.
Отведоха ги в една стая и Мартук заповяда на слугите си да не ги закачат. Не трябваше да разговарят с тях и да ги товарят със задачи.
Изминаха няколко часа и най-сетне ги повикаха в личните покои на Мартук, които гледаха над централния площад.
В помещението ги очакваха Мартук и още трима. Наруийн и Валко стояха до вратата. Младежът изглеждаше някак несигурен и притеснен.
До домакина стоеше висок мъж с тъмна коса и брада. Изглеждаше като дасат, но в него имаше нещо… Пъг внезапно усети как светът му се преобръща, сякаш сетивата го предаваха напълно. Пред него стоеше същество, което не можеше да съществува. Беше дасат, но и някой добре познат на Пъг.
Мъжът пристъпи и заговори с познат глас на Кралската реч.
— Тук ме наричат Градинаря — застана пред новодошлите и погледна Пъг. След това кимна на Накор, който зяпаше с отворена уста.
После застана пред Магнус и попита:
— Това ли е внук ми?
— Макрос — прошепна Пъг.
22
Разкрития
Джоми се съпротивляваше.
Бяха вързали ръцете му зад гърба и го подкарваха заедно с останалите момчета към трите изтеглени на брега лодки. Те бяха тесни и приличаха повече на корабни, отколкото на речни. Джоми предполагаше, че могат да плуват до устието, защото тук реката течеше бавно и се прекосяваше за минути.