Выбрать главу

— Ами останалите?

— Пуснете ги — нареди принцът. — Нека оповестят, че Ролдем смята тези острови за свои, колкото и земята под замъка на баща ми. Оласко е част от Ролдем и ще го защитаваме. Ще накарам баща ми да попълни първа и трета и да разположи пълен гарнизон в Опардум. Трябва да спрем тези нападения.

Генералът се усмихна леко и заповяда:

— Отведете пленниците до лодките им и ги пуснете да се приберат.

Серван се приближи до братовчед си.

— Това беше… впечатляващо.

— Да — съгласи се Джоми и добави, — ваше височество.

Младият принц сякаш беше пораснал с няколко години от вчера.

— Мисля, че е време да се прибираме — каза Гранди, обърна се и тръгна след генерала. След кратко колебание останалите го последваха.

Миранда дойде в съзнание и откри, че вече не е вързана. Стана и си пое въздух. Можеше да диша без болки, а усещането, което бе замъглявало съзнанието й, бе изчезнало.

Огледа се. Вече не беше в предишната стая, а в нещо наподобяващо шатра. Въпреки това стените бяха твърди и гладки като камък.

Пред нея се появи дасат с черна роба и златен кръг на гърдите. Можеше да види през него и разбра, че е само образ. Напрегна се и откри, че магията й работи, но по някакъв странен начин.

— Вече си в съзнание — образът говореше на дасатски, но тя го разбираше. — Тук си от три дни. Погрижихме се да можеш да ядеш, пиеш и дишаш нормално. Оставихме те да си възвърнеш способностите… до известна степен.

Миранда опита да се пренесе в Събранието. Това беше едно от най-силните й умения, но не се получи нищо.

— Потрудихме се малко. Способностите ти работят само в границите на това помещение — продължи образът на дасата. — Съществото, което те доведе, каза, че си могъщ магьосник и можем да научим много от теб. Наблюдаваме ви отдавна, цуранска жено. Воините ви са като деца, но се боим от онези с черните роби.

Образът изчезна, но гласът продължи:

— Почини си. Предстоят много тестове. Ако съдействаш, ще останеш жива.

Нямаше нужда да пояснява какво ще се случи, ако не съдейства.

— Това е много интересно — каза Накор.

Пъг не можеше да повярва на очите си. Дасатът, който стоеше пред него, беше Черния Макрос, някогашният обитател на Острова на чародея и баща на Миранда. Провери с магическите си сетива и се убеди, че това не е илюзия или заклинание. За последно го бе видял при битката с демонския крал, когато бе затворил разлома.

— Ти си мъртъв.

— Бях — отвърна Макрос. — Ела, очаква ни дълъг разговор, а нямаме много време.

Без повече обяснения или извинения към останалите двамата се оттеглиха в една малка градинка.

— Това бедно парче земя получава само около час светлина, когато слънцето е директно отгоре — Макрос говореше на Кралската реч. Явно не искаше никой друг да разбере какво ще си кажат.

— Не знам какво да кажа. Напълно съм объркан — призна Пъг.

Макрос му посочи една пейка.

— Дасатите не медитират, така че трябваше да преустроя това място.

Пъг се усмихна. Пейката беше точно копие на онази във Вила Беата.

— Как е възможно?

— Разгневих боговете — Макрос седна и Пъг се настани до него. — Използвах целия си магически арсенал срещу Маарг, докато ти се мъчеше да затвориш разлома между петия кръг и Шила. Явно си успял, иначе нямаше да си тук. Някои от спомените ми все още липсват. Например помня кога те видях за пръв път. Помня и кога се видяхме за последно с Накор, но не се сещам кога се запознахме. Почти не помня жена си и дъщеря си, макар да знам, че имах жена и дъщеря.

— Миранда, моята съпруга — поясни Пъг.

Макрос кимна и погледна стената на градинката. В очите му имаше болка.

— Това ли е наказанието ти, че си разгневил боговете на Мидкемия? — попита Пъг.

— Да. Сражавах се с Маарг, когато внезапно болката изчезна и се устремих към някаква бяла светлина. След това се озовах пред Лимс-Крагма — той направи пауза. — Бил ли си при нея?

— Два пъти — призна Пъг. — В една зала със саркофази?

— Безкрайна във всички посоки. Умрелите лягат там, а после отиват на съд при богинята и заемат новото си място в Колелото на живота — Макрос въздъхна. — Но не и аз. Говорих с нея, но ще ти спестя подробностите. Знаеш, че бях суетен човек и смятах, че преценката ми е много по-добра от тази на другите.

Пъг кимна и каза:

— За повечето неща беше прав. Томас никога нямаше да преживее трансформацията в Драконов господар, ако не беше ти. А кой знае какво щеше да стане с мен.

— Това бяха дребни намеси. Помниш ли, че се опитах да стана бог?